Шестте бяха облечени в семпли, но елегантни бели роби от лъскав сатенен материал. Въпреки всичко, което Калан знаеше за Андолианците — като например това, че дори най-обикновена буря може да ги накара да се заровят под храст или в дупка, търсейки прикритие, — в шестте жени пред нея имаше нещо достолепно. Калан си помисли, че така и би трябвало да бъде — в крайна сметка те бяха съпругите на легата — водача на Андолианците.
Самият легат бе по-дребен от жените си и доста по-възрастен. Като се изключат огромните му черни очи, приличаше на обикновен официален гост. Всред бялата му коса проблясваше плешиво теме, намазано с някаква помада, за да лъщи. Носеше роба, подобна на тези на жените си, но от златист материал, със зашити блещукащи предмети по ръбовете. На всеки пръст имаше поне по един пръстен. От разстояние можеше да ти се стори, че е достолепен богат господин. Отблизо приличаше на побъркан просяк, изровил бунището безполезни вещи, изхвърлени от нормалните хора. Очите на легат Риши бяха зачервени и погледът му изглеждаше мътен. Хилеше се тъповато и се поклащаше. Калан не го бе виждала често, но не си го спомняше в такова състояние.
Шестте сестри се подредиха в редица пред него. Изправиха се, пъчейки гордо гърди.
— Споделяме луната — каза една от тях.
— Споделяме луната — повтори Калан традиционния им поздрав между жени. Затихващите гърчове в корема й напомниха, че поздравът има повече от едно значение.
Останалите една по една повториха думите. Огромните черни очи, мигащи насреща й, я накараха да потръпне. Щом приключиха с официалните поздрави, шестте се разделиха на две групи по три и отстъпиха назад, заставайки от двете страни на съпруга си.
Легатът вдигна ръка, сякаш крал поздравява тълпата. Ухили се слабоумно. Калан смръщи чело пред странното му държание, макар да не бе сигурна, че за Андолианците то е наистина странно.
— Споделяме слънцето — завалено каза той.
— Споделяме слънцето — отвърна Калан, но той изобщо не й обърна внимание. Погледът му бе насочен към Ричард, който тъкмо влизаше в залата като буреносен облак.
— Какви са тия приказки за луната? — попита той, щом застана до Калан.
Тя го хвана за ръката.
— Ричард — предупредително започна тя, — това е легат Риши и шестте му съпруги. Те са Андолианци. Просто си разменихме традиционните им поздрави, това е.
Лицето му се отпусна.
— О, ясно. Когато споменаха нещо за луната, си по мислих… — Той изведнъж пребледня. — Андолианци — прошепна на себе си. — Магьосник Рикер е имал вземане-даване с Андолианци… — Той явно потъна в объркани мисли.
— Споделяме слънцето — ухилено повтори легат Риши. — Женските споделят луната. Женски и мъжки споделят слънцето, но не и луната.
Ричард потърка чело. Сякаш започваше да си припомя нещо, заедно с това смущението му нарастваше. Калан стисна за ръката, надявайки се да разбере намека й да я застави тя да се оправя. Обърна се към легата:
— Легат Риши, бих искала…
— Съпругът ни пи питие, което го прави щастлив — каза една от жените, сякаш това бе удивителна новина. — Продаде част от скъпоценностите си, за да се сдобие с него — Лицето й придоби объркано изражение. — Питието го прави муден, иначе щяхме да сме пристигнали по-рано.
— Благодаря, че ме информирахте — каза Калан. Човек трябваше винаги да благодари на Андолианците — за всяко нещо, което научава за тях. Споделянето на информация, касаеща самите тях, се считаше за изключително благоволение.
Калан още веднъж насочи вниманието си към легата.
— Легат Риши, бих искала да ми направите услугата да предадете изключително важно съобщение.
— Съжалявам — отвърна легатът. — Не можем да носим съобщение от вас.
Калан остана като гръмната. Не беше чувала някой Андолианец някога да е отказвал да отнесе съобщение.
— Но защо?
Една от шестте се наклони към Калан.
— Защото вече носим съобщение от изключителна важност.
— Така ли?
Огромните й черни очи примигваха.
— Да. Върховна чест. Съпругът ни носи съобщение от луната.
— Моля? — прошепна Ричард.
— Луната изпраща съобщение от ветровете — завалено промълви легатът.
Калан почувства как светът замръзва на място.
— Трябваше да сме тук по-рано, но съпругът ни спираше много пъти, за да пие от питието на щастието.
Калан усети как в цялото й същество се промъква леден ужас.
— Да сте тук по-рано! — повтори Ричард. — Докато всичките тези хора тук измираха, вие сте си пили питието? — Гласът му ехтеше като гръм. — Райна умря, защото сте си пили питието!