Надин моментално погледна Калан. Майката Изповедник бе надянала Изповедническото си лице — както я бе учила майка й. Дългът — както я бе учила майка й.
Надин огледа останалите, после отново спря поглед върху главата на Ричард.
— Обичаш ли ме, Ричард?
Той най-сетне успя да я погледне.
— Съжалявам, Надин. Не. Не те обичам.
Отговорът не я смути. Калан бе сигурна, че го е очаквала.
— Ще се омъжа за теб. Ще те направя щастлив. Ще видиш. С времето ще се научиш да ме обичаш.
— Не, Надин — прошепна той, — няма. Ще бъдем съпруг и съпруга, ако се съгласиш, и ще ти бъда верен, но сърцето ми винаги ще принадлежи на Калан. Съжалявам, че трябва да ти кажа толкова сурови неща, когато те молил да се омъжиш за мен, но не искам да те лъжа.
Надин се замисли за миг.
— Е, има много нагласени бракове, а накрая всичко тръгва добре. — Тя му се усмихна. На Калан й се стори че вижда съчувствие в усмивката й. — Тази сватба е нагласена от духовете. Това означава нещо. Ще се омъжа за теб, Ричард.
Той се обърна към Калан. Беше неин ред. Тя мерна в тези оловносиви очи някакво пламъче — ярост. Калан знаеше, че в този миг цялото му същество се раздира на малки парченца — също както и нейното. Не разбра как се озова пред Дрефан. При първия опит гласът й не пожела да излезе от устните. Просто отказа. Опита пак:
— Дрефан… ще… ще станеш ли… мой съпруг?
Сините му очи на Рал я огледаха от глава до пети напълно безстрастно. Нещо я накара да си припомни ръката му между краката на Кара. Едва се въздържа да не повърне.
— Както каза Надин, няма какво да се направи, щом духовете са нагласили нещата. Предполагам, няма никакъв шанс да се надявам някога да започнеш да ме обичаш?
Устните й трепереха, не можеше да вдигне очи от пода. Гласът не се подчиняваше на волята й. Поклати глава.
— Е, няма значение. Въпреки това може би ще изживеем и хубави мигове заедно. Ще го направя. Ще се оженя за теб, Калан.
Тя с радост си помисли, че не бе споменавала пред Ричард за онова, което бе направил Дрефан с Кара. Ако му бе казала, той можеше да си изпусне нервите, докато Дрефан изказва съгласието си, и ръката му да извади меча. Кара и легатът пристъпиха напред.
— Значи, съгласието е дадено — казаха те в един глас. Отровете са доволни, че всички замесени са съгласни.
— Кога? — попита дрезгаво Ричард. — Кога ще е сватбата, трябва да…? И кога ще мога да вляза в Храма на ветровете? Хората умират. Трябва да помогна на ветровете да се спре това.
— Тази нощ — казаха едновременно Кара и легатът, бавно тръгваме за връх Кимермост. Тази нощ ще [ите. Веднага щом пристигнем там.
Калан не попита как ще стигнат на място, което вече не е там. Всъщност не я интересуваше. Единственото, За което мислеше, бе, че тази нощ ще се оженят.
— Съжалявам за Райна — каза Надин на Ричард.
— Как е Бердин?
— Не е добре. Отиде в Кулата.
Ричард се обърна към Кара:
— Може ли да спрем там пътьом? Трябва да й кажа какво става. Тя ще трябва да остане да пази Плъзгата, до като се върнем. Не мога да замина, без да й кажа.
— Бих искала да й дам нещо, за да облекча мъката й — каза Надин.
— Разрешава се — отсече Кара с онзи ужасен леден глас.
Щом Ричард й съобщи вестта, Бердин остана като гръмната. Обви с ръце врата му и зарида, споделяйки мъката му. Плъзгата ги наблюдаваше от кладенеца, мръщейки се с любопитство. Надин вадеше от разни кесийки прахчета, разбъркваше ги и обясняваше на Бердин кога и как да ги взима. Обещаваше й, че така по-леко ще понесе болката. Ричард се опита да каже на Бердин всичко, което можеше да и е нужно като информация.
Калан имаше чувството, че усеща хода на времето през тялото си. Сякаш потъваше все по-надълбоко в някаква бездънна черна дупка.
— Трябва да тръгваме — каза Кара, прекъсвайки суетенето. — Чака ни здрава езда, за да стигнем, преди да е изгряла пълната луна.
— Как ще намеря Храма на ветровете? — попита Ричард.
— Няма ти да намериш Храма на ветровете — отвърна Кара — Храмът на ветровете ще намери теб. Ако всички изисквания са изпълнени.
Надин вдигна чантата си пред Ричард.
— В такъв случай мога ли да я оставя тук? След като така или иначе ще се връщаме, няма смисъл да я мъкна — тежка е.
— Разбира се — отвърна Ричард с абсолютно монотонен глас.