Докато отиваха към конете, Калан трябваше да върви зад Ричард, до Дрефан. Надин докосваше гърба на бъдещия си съпруг. Тя честно се стараеше да потиска радостта си от триумфа и въпреки това докосването й говореше красноречиво — сега той й принадлежи.
В края на пътя, извеждащ от Кулата, докато се отдалечаваха от града, Калан чуваше трополенето на каручките с трупове, подвикването на каруцарите към хората да изнасят мъртвите от домовете си. Скоро това щеше да свърши — веднага щом чумата бъде победена. Единствено в тази мисъл успяваше да намери капчица утеха. Децата и техните родители щяха да живеят. Защо само не се случи по-рано, за да бъде спасена и Райна. Бердин не го каза на глас, но Калан знаеше, че мисълта крещи неистово в главата й.
Ричард бе заповядал на всичките си гардове да остават в Ейдиндрил. Когато Улик и Иган видяха погледа в очите му, не помислиха да възразят. Само Ричард и Нали, Калан и Дрефан, Кара и легатът, заедно с шестте си жени, поеха към връх Кимермост.
Калан не знаеше как ще се развият нещата, как ще проникнат в Храма на ветровете. Ричард също нямаше представа. Не изпитваше ни най-малко любопитство. Единственото, за което мислеше, бе, че Ричард ще се ожени за Надин. Тя бе сигурна, че и той не мисли за друго освен за предстоящата й сватба с Дрефан. Докато яздеха, Дрефан им разказваше истории, опита се да ги забавлява, да повдига духа им. Калан почти не го чуваше. Гледаше гърба на Ричард. Единствената необходимост, която изпитваше, бе, когато той погледне назад — както правеше от време на време, — нейният поглед да е там.
Не можеше да не го гледа. И при все това погледът му я прорязваше като нажежено желязо през сърцето.
Красивата планинска местност, през която яздеха, не разведри душата й — тучните поля, избуялите папрати, напъпилите дървета. Денят бе топъл в сравнение с пролетното време до момента, но небето бе натежало от мрачни облаци. Преди края на деня може би щеше да се надигне буря. Андолианците се свиваха раболепно всеки път, щом погледите им се срещнеха.
Калан се загърна по-плътно в наметалото си. Помисли си за синята сватбена рокля в чекмеджето на скрина й, с която бе планирала да се омъжи за Ричард. Усети как в душата й се надига гняв срещу него. Беше я изкушил да си помисли, че и тя може да има своя любов, щастие. Беше я изкушил да забрави, че за нея съществува единствено дългът. Беше я изкушил да го обикне. Когато осъзна, че изпитва гняв към него, очите й отново се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в безмълвно, мъчително отчаяние.
Сети се за първата им среща. Времето, когато бягаше от убийците на Мрачния Рал, а Ричард й бе помогнал, й се струваше толкова далечно. Помисли за всичко, което бяха правили заедно. За всичките пъти, когато бе стояла на пост, за да бди над съня му. Когато го бе гледала, представяйки си, че тя е най-обикновена жена, която би могла да се влюби — а не Изповедник, която няма право да разкрива чувствата си и трябва да живее живот, изпълнен единствено с дълг. И въпреки това Ричард бе намерил начин тя, Изповедникът, да може да има свой любим. Сега всичко това се о превърнало в пепел. Защо духовете им причиняват това? Спомни си разговора с Шота и с духа и отговорът дойде в главата й. Има не само добри, но и зли духове. В тази работа бяха замесени злите. Те го искаха, те бяха пожелали цената за тази пътека.
Тези духове бяха много повече от зли.
Късно сутринта спряха, за да дадат почивка на конете, а и да хапнат. Надин и Дрефан говореха с пълни усти. Легатът се бе изопнал назад, а шестте му жени го хранеха. Потъркваха крака в неговите, кикотеха се, щом той понечеше да хапне нещо от пръстите им. Самите те се хранеха междувременно. Кара ядеше в мълчание. Калан изобщо не забеляза какво има пред тях. Двамата с Ричард не посегнаха към храната. Бяха седнали върху напечените от слънцето камъни — неподвижни, безмълвни, мрачни, взрени в нещото.
Щом другите привършиха с храненето, Ричард ги проследи с поглед как се качват на конете. Макар никой друг да не забеляза, Калан не пропусна стаената ярост в погледа му. Духовете бяха избрали Дрефан да му причини болка. Нямаше какво по-страшно да му сторят.
— Как е ръката? — попита Надин Дрефан, щом всички потеглиха.
Дрефан вдигна ръка и размърда пръстите си, за да покаже.
— Почти като нова.
Разговорът им минаваше покрай ушите на Калан. Бяха бърборили цяла сутрин. В замлъкналия й свят думите им почти не се чуваха.
— Какво й е на ръката ти, господарю Дрефан? — попита една от шестте сестри.
— О, на един изверг не му се понрави начинът, по който исках да прочистя света на болестта.