— Време е.
— Бурята скоро ще ни връхлети — скришом погледна легатът небето. — Жените ми и аз трябва да се махаме от тук. — Той сграбчи Кара за ръката. — Ветровете говорят на теб, както и на мен. Ще се оправиш ли сама?
— Да. Почти свършихме. Мога да се справя без теб — отвърна Кара. — Ветровете ще предадат съобщението през мен, както и през теб.
Без повече приказки той забърза в тъмнината. Силните пръсти на Кара се впиха в ръката на Калан.
— Ела — каза Морещицата с ледения глас на ветровете.
Калан заби пети в земята.
— Кара, моля те, не мога.
— Можеш и ще го направиш или ще пропуснеш шанса ви и чумата ще продължи да се вихри над хората.
Калан се дръпна.
— Не, ти не разбираш. Наистина не мога. В месечния си цикъл съм. Още не е свършил. Не мога да го направя… сега.
Зловещият поглед на Кара се впи в лицето й.
— Това няма да ти попречи да изконсумираш брака си. Ще го направиш или всяка надежда за спиране на чумата е загубена. Все още не сме приключили. Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш. Трябва да стане сега. Тази нощ. Или предпочиташ смъртта да продължи да върлува?
Кара поведе двете жени надолу по пътя, в тъмнината, към ръба на скалата.
Застанала на ръба на скалата в непрогледната нощ, Калан се чувстваше безпомощна и изгубена. Не знаеше колко време се е бавила Кара с Надин, докато я заведе при Ричард в дясната постройка. В един миг почувства ръката а Морещицата върху своята.
— Насам — дойде до ушите й леденият глас.
Калан се остави да бъде отведена към руините вляво.
Виждаше почти нищо. Кара, насочвана от ветровете, се оправяше без проблеми из коридорите и помещенията, стигнаха до един праг. Калан различи меча на Дрефан облегнат на стената. Докосна с пръсти обвитата в кожа дръжка. Вътре в помещението мерна единствено празните очи на някогашните прозорци. В дъното бе ръбът на скалата и празното пространство, където някога се бе намирал Храмът на ветровете.
— Доведох твоята съпруга — произнесе Кара със същия леден, ужасяващ глас. — Съпругът ти те чака — обърна се тя към Калан. — Този брак трябва да бъде изконсумиран. Това сега е ваш дълг. Ветровете имат свои изисквания. Нямате право на повече въпроси. Не говорете. Ветровете си имат причини и не ви е писано да ги знаете, трябва само да се подчинявате, ако искате да сложите край на смъртта. Колкото повече напредва изпитанието, толкова по-трудно става. Дойде време да легнете като съпруг и съпруга. Ако който и да е от вас промълви макар и една дума, изпитанието ще приключи и достъпът до Храма на ветровете ще ви бъде отказан. Това е безвъзвратно. Откраднатата магия ще се развихри, както й смъртта, причинена от нея. Едва след като изпълните изискванията на консумацията, ще дойдат ветровете. После, когато се убедите, че са дошли, можете да говорите. Не и преди това.
Кара обърна Калан и й помогна да свали роклята си. На Калан не й бе трудно да не говори. Нямаше какво да каже.
Почувства черната тъмнина на нощния въздух върху голата си плът. Погледна меча на Дрефан, мислейки си, че когато всичко свърши, ако им бъде отказан достъп, скалата ще е там и ще я чака.
Кара я сграбчи за китката и я поведе напред. Насила я накара да коленичи и започна да навежда главата й, докато Калан усети ръба на дъсчена платформа.
— Съпругът ти те очаква. Иди при него.
Калан чу отдалечаващите се в тъмнината стъпки на Кара.
Беше сама с Дрефан.
ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Калан опипваше мястото с ръце, намери косматия крак на Дрефан. Измести се встрани и легна до него. Усети одеяло, поставено върху слама или нещо по-меко от дъски. Поне нямаше да й убива толкова на гърба. Излегна се, забила огромни очи в тъмнината. Не виждаше нищо освен ококорените празни очи на прозорците. Опита се да успокои дишането си, макар да знаеше, че няма как да накара ужасеното си сърце да бие по-бавно. Има и по-лошо, каза си. Това не е най-лошото нещо на този свят. В никакъв случай. Не е изнасилване. Поне не съвсем.
След известно време усети ръката на Дрефан да се отпуска на корема й. Избута я инстинктивно, потискайки вик. Не биваше да го прави, каза си. Какво е една ръка в сравнение с чумата? Колко ли хора, умиращи от чума, с радост биха се сменили с нея? Изобщо не е най-лошото нещо на този свят — една нежна ръка.
Ръката му намери нейната, опитвайки се да я стисне приятелски. Тя дръпна своята, сякаш бе докоснала змия.
Не й трябваше успокоението му. Не се бе клела да държи ръката му. Не се бе клела да приема съчувствието му. Беше се обрекла да му стане съпруга, а не да му държи ръка. Щеше да му позволи да направи онова, което трябва да му позволи, но не искаше да го държи за ръката.