Неистово се опитваше да се накара да мисли с главата Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Храмът на ветровете бе поискал това като цена за пътеката. Духът Дядото на Чандален я бе предупредил, че не бива да се отмята от дълга си. Спомняше си думите ясно:
„Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах ще се случи.“
Спомни си сцените на масова смърт, които й бе показал духът. Бе й показано какво ще се случи, ако не направи онова, което искат духовете от нея. Трябва да позволи на Дрефан да го направи. Съпротивата няма да й помогне. Вероятно и за него не е лесно. Сигурно, след като тя отхвърли всичките му опити за нежност. Това я вбеси отново. Не й е нужна нежността му.
Какво иска тогава? Да бъде груб с нея? Разбира се, че трябва да му позволи да я докосва. Как иначе ще го направи, ако не я докосва? Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Тя трябва да позволи на Дрефан да го направи. Пресегна се и го хвана за китката. Отпусна я там, където той я бе поставил първия път — на корема й. Пусна я. Той не помръдна.
Какво чака? Прииска й се да му изкрещи да свършват по-бързо. Да започва и да приключват. Да отнеме онова, което принадлежи на брат му — ако не по клетва, то по сърце. Лежеше там, с ръката на Дрефан върху корема си, вслушана в мъртвешката тишина на нощта. Даде си сметка, че се напряга да долови звуци, идващи откъм Надин и Ричард. Затвори очи.
Ръката на Дрефан се плъзна към гърдите й. Стиснала ръце в юмруци покрай тялото си, си наложи да не мърда. Трябва да му позволи. Опита се да мисли за друго. Наум си заповтаря откъси от уроците по езици, които бе вземала като дете. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на ръката му върху себе си, но не можеше. Беше мил, но това не я утешаваше. Дори нежното му докосване бе обругаване. Нямаше значение колко внимателно го прави, това не променяше нещата. Фактът, че й е съпруг, не променяше нищо. В сърцето си тя знаеше, че не бива да е така, и затова актът бе обруган.
Мислено крещеше. Държеше се направо детински, дори по-лошо. Тя бе Майката Изповедник и се бе изправяла пред къде-къде по-страшни неща — по-лоши от това мъж, към който не изпитва никакви чувства, да бъде толкова близо до нея, толкова интимно. Но тя вече не бе Майката Изповедник. Храмът на ветровете, духовете й бяха отнели и това. Калан ахна, потискайки вика си, щом ръката на Дрефан се плъзна надолу и накрая се спря между краката й. Спомни си тази ръка между краката на Кара. Сега същото се случваше с нея. Мразеше го. Беше омъжена за човек, когото мрази.
Кара също го бе почувствала — както сега го чувстваше Калан. Кара не се бе държала толкова детински. Кара не бе толкова глупава. Калан остави Дрефан да изпълни задълженията си. Нали трябваше да го направят, за да спасят живота на хората. Да изтръгнат живота на всичките онези хора от ноктите на чумата, изпратена от Джаганг. Нейният народ не можеше да бъде спасен без нея. Беше неин дълг.
Дрефан изведнъж се изправи. Тъмната му фигура се надвеси над нея. Коляното му нежно се плъзна между бедрата й, принуждавайки я да разтвори крака. Скоро всичко ще свърши, каза си тя, докато той поставяше и Другото си коляно между бедрата й.
Едрата му фигура се надвеси над нея. Беше голям колкото Ричард. Уплаши се да не я смаже, но той се подпря а лакти и не я нарани. Беше нежен, тя само му пречеше. Така или иначе той трябва да го направи, тя трябва да му позволи. Калан изкриви лице. Не беше готова. Задържа дъха си. Беше омъжена за Дрефан, не за Ричард, и Дрефйн, не Ричард я обладаваше. Всичко бе загубено.
Здраво стиснала очи, опря юмруци в раменете си, докато той се движеше отгоре й. От ъгълчетата на очите й закапаха сълзи. Носът й се разсополиви, докато плачеше безшумно. Отвори уста, за да диша. Искаше й се да закрещи от мъка, но вместо това си напомни, че трябва да диша. Сякаш не можеше да престане да сдържа дъха си. Отне повече време, отколкото се бе надявала, но не толкова, колкото се бе опасявала.
Най-сетне свършил, Дрефан се изтърколи встрани и легна по гръб. Беше изпълнил задължението си, но явно не бе изпитал удоволствие. Тя някак си се зарадва при тази мисъл. Той лежеше задъхан, а тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух. Всичко свърши. Каза си, че не беше толкова лошо. Всъщност беше нищо. Не усети почти нищо. Беше се дърпала глупаво, а ето че всичко свърши. Не беше толкова зле. Всъщност беше нищо. Но не, не беше нищо. Усещаше нещо. Усещаше се опетнена.