Гръмотевицата разтърси земята. Една светкавица се изви покрай долните облаци и освети внезапно стаята.
На мигащата светлина тя видя вперените в нея сиви очи.
— Мисля, че Ричард вече знае.
Тя изкрещя.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Калан замръзна. Мислите се залутаха в съзнанието й в безумната вихрушка на ужаса. Изкрещя отново, викът й раздра нощта и се извиси над трясъка на гръмотевицата. Не можеше да се насили да примигне. Не можеше да снеме очи от лицето на Ричард.
Не можеше да разбере какво става, гледката не се връзваше в мозъка й. Светът сякаш се бе преобърнал. В главата й всичко трещеше, от шума не можеше да мисли нормално.
Когато стаята отново се освети от светкавица, знаеше само едно: пред нея стоеше Ричард, не Дрефан.
Никой от погледите, които бе виждала в очите на Ричард, не бе толкова ужасяващ, колкото този. В очите му нямаше нищо. Нито ярост, нито смъртна заплаха, нито решителност, нито мъртвешко спокойствие, нито ревност, нито дори празна незаинтересованост.
В тези сиви очи нямаше… душа. Нито сърце.
Калан прикри уста с двете си треперещи ръце. Заотстъпва назад, докато гърбът й опря в каменната стена.
Той е знаел от първия миг, че тя е влязла в стаята му. Винаги познаваше, когато тя влиза при него. Знаел е през цялото време — от първия миг, в който Кара я е въвела.
— Знаел е. Бе се опитал да стисне ръката й, да я успокои, за да и покаже. Тя го бе отблъснала. Беше се опитал да бъде колкото се може по-мил. След това бе понечил да избърше сълзите й. Тя отново го бе отблъснала. Не му бе дал възможност да й покаже, че е той.
Строполи се на пода, виеща от ужас.
— Не! Добри духове, не!
Ричард не се спусна към нея, не започна да я утешава не започна да й крещи. Вместо това отиде там, където бе съблякъл дрехите си, близо до вратата, и се заоблича.
Калан се спусна до мястото, където бе оставила роклята си. Трескаво се хвърли към нея, внезапно почувствала унижението от голотата си — напомняща й за стореното преди малко. Грабна бельото си. Спря се, лицето й бе обляно в сълзи. Посегна от външната страна на стената и вдигна меча и ножницата пред лицето си. Дръжката беше кожена — точно както си спомняше, че бе видяла. Не бе обвитата с метална нишка дръжка. Не бе Мечът на истината. Не бе мечът на Ричард. А мечът на Дрефан.
Калан го сграбчи за ръката, докато той си вдигаше панталона.
— Как… но това е мечът на Дрефан, не е твоят. Това е мечът на Дрефан!
Ричард го взе от ръцете й и го подпря на стената.
— Отнеха ти силата. Няма как да се защитиш. Сега Дрефан ще бъде човекът, който ще те пази, не аз. Дадох му Меча на истината, за да може да те защитава. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. — Предполагам, че този открива истината точно толкова добре, колкото и другият.
Ричард пъхна крака си в панталона. Калан отново го сграбчи за ръката.
— Ричард, не виждаш ли? Беше ти. Ти беше до мен, не Дрефан. Духовете правят разлика между намерение и деяние. Не беше той, а ти. През цялото време!
Той дръпна ръката си. Духовете можеше и да правят разлика, но не и той. За Ричард намерението и деянието бе едно и също.
— Ричард, ти не разбираш. Не е каквото си мислиш.
Той я погледна с поглед, от който се излъчваше толкова сила, че тя отстъпи крачка назад. Изчака, докато тя стоеше занемяла, застинала на мястото си, неможеща да му обясни. Продължи да се облича.
Калан облече бялата си Изповедническа рокля. Светлината отвън приближаваше. Някои от по-близките проблясъци разкриха пред очите й огромна сграда, надигаща се от ръба на скалата: Храмът на ветровете. Щом светлината угасна, Храмът изчезна отново и тя различи силуетите на планинските хребети в далечината, осветени от по-далечни светкавици.
— Ричард — проплака тя, докато той обуваше единия си ботуш, — моля те, говори ми. Кажи ми нещо. Поискай да ти обясня. Кажи ми, че не може да има обяснение. Крещи ми! Наречи ме курва! Кажи ми, че ме мразиш. Удари ме. Направи нещо! Не се прави, че ме няма!
Той се обърна и взе черния си потник. Докато го провираше през главата си, тя сграбчи черната му риза и я притисна към себе си, надявайки се да му попречи да се облече.
— Ричард, моля те! Аз те обичам!
Той отново вдигна поглед към нея. Тя си помисли, че ще й каже нещо. Вместо това той се обърна и взе кожения и колан с извисените по него кесийки. Взе рязко двете метални пластини за китките.
Калан притискаше ризата му в гърдите си и се олюля — плачеше, гледайки го как закопчава колана си. Не знаеше какво да направи. Взе меча на Дрефан и закопча ножницата му.