— Ричард, моля те, говори ми. Кажи нещо. Това е дело на Духовете. Не помниш ли какво ти казах, че ми каза дядото на Чандален? Ветровете решиха ти да си пътеката. Цената. Те ни причиниха това!
Той отново я стрелна с онзи поглед. Постепенно напрежението в него се стопи. Той разбра, че тя няма да му даде ризата и наметна златотканото си наметало на раменете.
Обърна се към вратата, Калан се вкопчи в него с две ръце и го извърна към себе си:
— Ричард, обичам те. Трябва да ми повярваш. Ще ти обясня всичко по-късно, но засега трябва просто да ми по вярваш. Обичам те. Никой друг не съществува. Сърцето ми е твое и само твое. Добри духове, моля те, повярвай ми.
Ричард стисна брадичката й и прокара пръст през устните й. Вдигна показалеца си пред очите й, за да го види тя на светкавицата.
— … защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.
Думите му разкъсаха сърцето й.
Калан потопи вика си в ризата му, той излезе. Онова, което се бе клела никога да не стори, бе сторено. Беше го предала. Не можеше да съществува по-ужасно предателство. Това бе предателство, унищожило сърцето му.
В истеричен плач Калан се втурна след него навън в подивялата нощ. Трябваше да направи нещо, за да успокои болката му. Не можеше да го остави да страда заради нея. Обичаше го повече от самия живот, а му бе причинила най-лошото възможно нещо.
Навън вятърът виеше през планината. Видя черната фигура на Ричард, голите му ръце, осветени от внезапна светкавица. Насочваше се към пътя.
Щом стигна до края на пътя, до ръба на скалата, Калай се хвърли върху него, принуждавайки го да спре.
Небето представляваше зловеща картина от цветове и форми. Тялото й се разтресе от поредната гръмотевица. Светкавица разкъса облаците, — после се чу нов гръм. Отвъд ръба на скалата, на фона на могъщите — светкавици, се видя Храмът на ветровете. Между светкавиците там нямаше нищо — само празно пространство.
— Ричард, какво ще правиш?
— Отивам да спра чумата.
— Кога ще се върнеш? Ще те чакам. Кога ще се върнеш?
Той я изгледа продължително, бурята бушуваше около тях.
— Тук не ме задържа нищо.
Калан се вкопчи за него.
— Ричард, трябва да се върнеш. Върни се. Ще съм тук, ще те чакам. Обичам те. Добри духове, имам нужда от теб, Ричард, трябва да се върнеш при мен!
— Имаш си съпруг. Дала си му клетвата си… и всичко останало.
— Ричард, не ме оставяй сама — зави Калан на ръба на истерията. — Ако не се върнеш, никога няма да ти го простя.
Ричард се обърна към ръба на скалата.
— Ричард, ти имаш жена! Трябва да се върнеш!
Планината се разтресе от гръм.
Той погледна през рамо.
— Надин е мъртва. Вече не съм свързан с нея. Ти имаш съпруг, дала си клетва. Нищо не ме задържа.
Отвъд ръба на скалата, в празното, се врязаха мощни ивици светлина. Храмът на ветровете изникна в пълния си блясък. — развято зад гърба му златоткано наметало Ричард скочи в светкавицата.
— Ричард! Тук съм! Чакам те! Ще намерим начин! Моля те, върни се при мен!
Щом френетичната светкавица угасна, Храмът бе изчезнал. Появи се нова, високите кули се мернаха отново за миг, този път по-далечни, после пак изчезнаха.
Калан се свлече на земята, притискайки до гърдите си черната риза на Ричард. Беше го унищожила.
С периферното си зрение мерна ивица червено. Беше Кара, летяща към ръба на скалата. Скочи точно когато избухна нова светкавица, извикала Храмът на ветровете в света на живите. Приземи се на пътя, издигнал се в небето, а когато светкавицата угасна, заедно с нея си бяха отишли Храмът, Ричард и Кара.
Калан отчаяно се взираше с празен поглед в бушуващата буря, от време на време мярваше високите кули на призрачния Храм, съществуващ в друг свят. Образът му ставаше все по-размит и призрачен, иначе тя също би скочила. Трябваше да скочи. Не можеше да разбере защо не го направи. Защо просто остана там, на ръба на скалата?
Защото Ричард не я искаше. Тя го бе предала.
Как можа той да й причини това? Нали я убеждаваше, че ще я обича. Че ще бъдат заедно в другия свят. Обещаваше й. Закле й се във вечна любов.
Както и тя. А после го предаде.
Някъде навън в бурята Калан дочу далечен смях. Зловещият глас я накара да потръпне.
Дрефан се плъзна до нея. Беше сам.
— Къде е Надин? — попита Калан.
Дрефан се прокашля.
— Когато удари светкавицата и тя видя, че съм аз, а не Ричард, започна да крещи. Полудя. Скочи от ръба на скалата.
Калан го гледаше като гръмната. Ричард знаеше. Бе и казал, че Надин е мъртва. Ричард бе магьосник. Тогава, в края, тя бе видяла и това в очите му — миг преди да скочи от ръба.