— Къде е Ричард?
Калан заби поглед в празното пространство, в черната стена на нощта.
— Отиде.
По пътя към Храма на ветровете, в призрачната тишина Ричард извади меча си. Чуждото усещане го изненада за миг, докато си спомни чий меч държи.
Вече не беше Търсачът на истината. Беше понесъл цялата истина, която му бе по силите.
Не бе нощ, нито ден, но все пак имаше светлина. Не бе слънчево — по-скоро като надвиснал, облачен ден. Ричард знаеше, че слънце няма. Това не бе светът на живите. Това бе част от отвъдния свят — изолирана, отдалечена, мъглява ниша в света на мъртвите. Сякаш магьосниците бяха намерили някаква пролука встрани от всичко, където да разположат Храма на ветровете. Той бе скрит по подобен начин и когато се бе намирал в света на живите.
Пред погледа му се извисиха внушителните тъмни стени на огромния Храм на ветровете, двойните кули прорязваха пелената от мъгла. Връх Кимермост си бе дошъл на мястото — онова, което бе липсвало в света на живите, вече бе тук.
Ричард знаеше къде отива. Знаеше повече от когато и да е. Знанието изпълваше съзнанието му. Той беше магьосник-войн. Храмът на ветровете бе отворил процеп в мислите му, през който да контактува с него. Даваше му всичко, което му бе необходимо да знае, плюс още.
Почувства се знаещ за пръв път в живота си.
Компенсация за исканата цена.
— Господарю Рал!
Зад него тичаше Кара, останала без дъх. Стиснала Агиела си в ръка, тя го застигна и зае до него защитна позиция — Агиелът й бе напълно безполезен тук. Нещо повече когато се завърнеше в света на живите, нямаше да може да го използва.
Ричард се обърна към ветровете и продължи. Не бе далеч. Изобщо не бе далеч. Знаеше как да влезе.
— Кара, връщай се у дома. Тук нямаш работа.
— Господарю Рал, какво стана? Мислех…
— Прибирай се.
Тя го изгледа смръщено и се спусна напред, за да разчисти пътя му от всяка опасност, която можеше да го дебне. Но всъщност не можеше да предвиди опасностите, които я очакваха тук.
— Аз съм Морещица. Работата ми е да защитавам Господаря Рал.
— Вече не съм Господарят Рал — прошепна Ричард.
Тя се вгледа в огромните черни каменни колони от двете страни на входа пред тях. До тях, върху стените от мастиленосин камък, украсен с медни орнаменти, застинали в гарвановочерния гранит, стояха скриновете — пазачите на границата между световете. Бяха застинали неподвижно само за Кара, не и за Ричард.
Тя повдигна ръка, за да спре господаря си и да провери преди него за опасности около входа към близкия коридор.
В краката им имаше струпани кости.
— Господарю Рал, какво е това място?
— Не можеш да влезеш вътре, Кара.
— Защо?
Ричард се обърна да погледне пътя, по който бе дошъл. Да хвърли последен поглед към всичко, което оставяше след себе си. Поглед в нищото.
— Защото това е Коридорът на предадения.
Ричард вдигна очи към двойката скринове — пазачи те, оставили в краката си костите на двама магьосници, приближили се по този път.
Помнеше ясно съобщението на магьосника Рикер, предадено му от Плъзгата. Пази се отляво на влизане — знаеше какво означава.
Вдигна лявата си ръка към скрина, изпъкнал върху каменната стена вдясно. Предупреждението му подсказваше коя ръка да използва и от кой скрин да се пази. Ако посегнеше с грешната ръка, щеше да му бъде отказан достъп до мястото в света на мъртвите. Един от капаните на Рикер, заложени за враговете.
Пластината около китката на Ричард започна да пари. Кожената обвивка от вътрешната страна предпазваше плътта му от силата, която бе насочил в накитника. Юмрукът му потъна в зелена светлина. Десният скрин, към когото бе насочил дадената му по рождение сила, също засия в зелено, засега обездвижен, готов да пусне Ричард да влезе.
Ричард погледна пазача от гарвановочерен гранит вляво. Повика го по име — гърлен звук, на който съществото отвърна. Черният камък се пропука и отчупи, докато скринът се обръщаше към своя господар в очакване на заповедите му.
Ричард отново произнесе името му. Вдигна ръка към Кара:
— Тази жена няма работа тук. Придружи я до света на живите. Не й причинявай зло. После се върни на поста си.
Скринът скочи от стената и обгърна Кара.
— Господарю Рал! Кога ще си дойдеш у дома?
— Аз съм си у дома.
Проблесна светлина и безшумен тътен разлюля притихналия свят, щом скринът се изгуби с Кара към света на живите.
Ричард се обърна към ветровете. Четирите вятъра и форокът го наблюдаваха от мястото си високо на стена та. Ричард огледа масивните златни руни, изписани от двете страни на входа, прочете съобщенията и предупрежденията оставени там от различни магьосници.