— Не, Вирна, не му пречи. Не му пречи да проникне нито в моето съзнание, нито в твоето… нито на Амелия.. нито на Уорън.
Вирна отпусна приятелски ръка на рамото й, за да я успокои.
— Напротив, Джанет, пречи му. Трябва само да повярваш и вече си защитена.
Джанет отново бавно поклати глава.
— Преди да се закълна във вярност на Ричард, Джаганг е посетил съзнанието ми. Знаел е мислите ми. Чул е какво ми казваш ти. Чул е всичко.
Вирна закри устата си в ужас. Не бе помисляла за това.
— Но ти се закле. Това те защитава.
Джанет за пореден път поклати глава.
— Да, първия ден. Но преди четири нощи, в нощта на пълнолунието, Негово Сиятелство отново посети съзнанието ми. Не знаех. Разказах на Амелия за клетвата. Тя се закле, както бях направила аз по-рано. Мислехме, че вече сме защитени. Мислехме, че когато се срещнем с вас, ще успеем да се спасим.
— Така и ще стане — увери я Вирна. — Ще избягаме още сега.
— Никой от нас няма да избяга, Вирна. Джаганг те пипна. Както и Уорън. Каза ни, че се е промъкнал през пукнатините в съзнанията ви, докато сте спели — още първата нощ след пълнолунието — очите на Джанет плувнаха в сълзи. — Съжалявам, Вирна. Не биваше изобщо да идваш да ни спасяваш. Това ще коства свободата и на двама ви.
Вирна успя да се усмихне през надигащата се в душата й паника.
— Джанет, това е просто невъзможно. Връзката ни пази.
— Щеше — каза Джанет с внезапно груб, злокобен глас — ако Ричард Рал беше жив. Но преди четири нощи Ричард Рал напусна света на живите, в нощта на пълнолунието.
Джанет избухна в дебел, гърлен смях, въпреки че лицето й бе обляно в сълзи.
Вирна не можеше да си поеме дъх.
— Ричард… е мъртъв?
Уорън притисна главата си между дланите и нададе болезнен, пронизителен вик.
— Не! Не!
Вирна се вкопчи в него, той се строполи на пода.
— Уорън! Какво ти е?
— Негово Сиятелство… Негово Сиятелство има задача за мен.
— Задача? Уорън, какво има? Какво става?
— Негово Сиятелство има нов Пророк! — изкрещя Уорън. — Моля те, спри болката! Ще ти служа! Ще ти служа, щом ме призова!
Вирна го разтърси.
— Уорън!
Внезапно в главата й сякаш се вряза нагорещен стоманен кол. Тя започна да крещи, раздирана от непоносима болка, притискайки главата си с ръце. Нищо, нищо от сто петдесет и шестте й години живот не я бе подготвило за внезапния изблик на болка, изригнал от главата й. Стаята изведнъж стана черна.
Усети как подът се блъска в лицето й. Краката и ръцете й се загърчиха в агония. В жежката вихрушка на мъчението й затанцува злорад гърлен смях — сякаш огън, бушуващ всред руини. Вирна се молеше на Създателя да припадне. Молбата бе нечута, в нея се извиси глас. Гласът на Джанет.
— Толкова съжалявам, Вирна. Изобщо не биваше идвате да ни освобождавате. Сега ще служите на Негов Сиятелство като негови роби.
Русата, Кара, го последва в приемната. Застана три крачки зад него, както й бе наредено. Сега, след като й бе заповядал, винаги се обличаше в червената си униформа. Харесваше му да ги гледа в червено, сякаш бяха обгърнати в кръв. Една от тях бе винаги до него — кървавочервено напомняне за предстоящия лепкав, слузест пир на разврата.
Щом той я погледна през рамо, сините й очи са отместиха. Той знаеше, че тя се съгласи да остане единствено за да е близо до Калан. Все едно. Важното бе, че остана.
Макар и безобидно, изглеждаше по-тежко Господарят Рал да се движи с ескорт от гардове като нея — подхождаше му на сана.
А сега той бе Господарят Рал, както му бяха прошепнали онези призрачни гласове. Само той притежаваше интелекта, за да ги чуе, мъдростта да ги разбере, проницателността да им обърне внимание. И това го бе извело до триумфа. Способността му да обръща внимание на подробностите бе възнаградена. Изключителната му съзерцателност го бе извела на пиедестала на властта, която винаги бе заслужавал. Дарбата му бе неговият гений, който щеше да му служи по-добре от всяка магия.
Той бе повече от другите, и то с право. Превъзхождаше ги — човек с рядка способност за разбиране, с инстинкт и необикновено чувство за морал, непокварено от изкривените извинения, с които жените оправдаваха вулгарните си удоволствия.
Собствената му добродетелност го опияняваше.
Щом го видя да влиза в стаята, Калан вдигна глава. Лицето й бе празно — изражение, което носеше почти през цялото време. Тя само си мислеше, че не показва нищо зад него — под маската и се разкриваше цял букет от чувства. Увлечен в подробностите на замаяното й лице, той се захласна в потока от чувства, които тя се опитваше да скрие.
Видя как го гледа. И преди бе улавял погледите й към тялото му. Знаеше — тя го желае. Изпитва глад за него. Копнее да получи удоволствие от него. Това, че се стараеше да отрича, само допълнително го възбуждаше. Това, че прикриваше жаждата си по него зад груби думи, бе доказателство, че е прав. Това, че се правеше на отвратена, му разкриваше невероятните дълбини на копнежа й.