Когато най-сетне тя се отдадеше на похотта си, преживяването щеше да е още по-велико — заради чакането преди това, заради въздържанието и копнежа и забавеното утоляване на жаждата. Тогава най-сетне той щеше да й даде желаното. Щеше да чуе крясъците й.
Генералът до Калан се поклони.
— Добро утро… Господарю Рал.
— Какво е това? — попита той веднага. Не обичаше войниците да носят на Калан документи, без да са минали през неговия поглед.
— Само някои от сутрешните рапорти, Дрефан — отвърна тя с онзи неин монотонен глас.
— Тогава защо не съм информиран? Всички рапорти трябва да пристигат най-напред при Господаря Рал.
Генерал Кърсън погледна крадешком Калан. Поклони се пак.
— Както желаете, Господарю Рал. Просто си помислих…
— Остави мисленето за мен. Ти си гледай войниклъка.
Генералът се покашля.
— Разбира се, Господарю Рал.
— И какво ни съобщават сутрешните рапорти?
Генералът отново погледна Калан. Дрефан забеля лекото кимване. Като че ли генералът имаше нужда о разрешението на жената на Господаря Рал, за да говори Дрефан го пропусна покрай себе си, както правеше обикновено. Харесваха му игричките й, това, че тя си мисли че той не забелязва. Забавляваше се.
— Ами, Господарю Рал, чумата заглъхва.
— Би ли уточнил какво означава това „заглъхва“. Като лечител неясните обяснения не ми помагат особено.
— През последната седмица смъртните случаи от чума са паднали до едва три за последната нощ — три потвърдени. Почти всички, които са били болни, когато Господарят… — той се усети, — когато Ричард замина, са се оправили. Каквото и да е направил Ричард…
— Брат ми загина, това направи. Аз съм лечителят. На мен се дължи краят на чумата.
Калан изгуби спокойствието в погледа си. Лицето й се изкриви в едва сдържан гняв. Той се запита как ли би изглеждало същото това лице, изкривено от болка или от ужас. Щеше да узнае в края на краищата.
— Ричард замина в Храма на ветровете. Той пожертва себе си за спасението на всички. Ричард! Не ти, Дрефан, а Ричард!
Дрефан пропусна тирадата й с небрежно щракване с пръсти.
— Глупости. Какво разбира Ричард от лекуване? Аз съм лечител. Господарят Рал спаси хората от чумата — Дрефан вдигна пръст към генерала. — И по-добре се погрижете всички да го разберат.
Калан отново кимна лекичко на генерала.
— Да, Господарю Рал — отвърна той. — Лично ще се погрижа всеки да знае, че самият Господар Рал сложи край на чумата.
На лицето на Калан се появи едва забележим намек за усмивка при двусмисленото изявление на генерала. Дрефан пропусна и това. Имаше си по-важна работа от това да се разправя с нейното непочтително отношение към съпруга й.
— И какво друго имате да ми съобщите, генерале.
— Ами, Господарю Рал, изглежда, някои от частите ни… липсват.
— Липсват? Как е възможно да липсват войници? Искам да бъдат намерени. Трябва да съберем цялата армия, до последния човек, за да се защитаваме срещу Императорския орден. Няма да допусна Д’Харанската империя да бъде победена от Ордена, понеже офицерите ми не са успели да удържат дисциплината в армията си.
— Да, Господарю Рал. Вече изпратихме съгледвачи да потърсят частите, които… са се отклонили от позициите си.
— Заради връзката е, Дрефан. Д’Харанците не се чувстват свързани с теб — каза Калан. — Армията се разпада, започва да се разпръсква, защото войниците не усещат връзката си, губят водача си. Не знаят какво да правят. Останали са без своя Господар Рал…
Той я удари. Острият звук отекна в стаята.
— Стани! — изчака тя да успее да се вдигне. — Няма да понасям обиди от собствената си жена! Ясно ли е?
Калан притисна носа си с пръсти, опитвайки се да спре кръвта. Аленият поток изпълни ръката й, погълна устните й и се спусна към брадичката й. При тази гледка той едва се въздържа да не извика от удоволствие. Гледката на обляната в кръв Майка Изповедник го разтрепера. Копнееше да я накълца, кръвта й да опръска всичко, да чуе крясъците й, да види ужаса й. Но можеше да почака, дордето тя му се помоли сама. Както бе направила Надин. Извратеният глад на Надин му достави удоволствие. Изпита наслада, гледайки изненадата и ужаса й, агонията й, преди да я метне от ръба на скалата — все още жива, за да има време през целия път на долу да мисли над собствената си порочна природа. Това му стигаше — засега.