Можеше да почака, докато истинската същност Майката Изповедник отново изплува на повърхността — както през онази първа нощ. Ричард сигурно е бил истински ужасен да разбере колко силно желае тя брат му. Да установи, че жената, която обича, всъщност е толкова мръсна, толкова нечиста, колкото всяка курва. Горкият наивен, глупав Ричард. Дори не се обърна назад, докато се отдалечаваше по пътя.
Дрефан можеше да чака. Щеше да й е нужно време да се възстанови от шока, от мисълта, че стана причина за смъртта на Ричард. Дрефан можеше да чака. Нямаше да отнеме много време — при положение, че тя го желае толкова неустоимо.
Притегли я към себе си.
— Прости ми, съпруго моя. Не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Просто се тревожех за сигурността ни — разстроих се от новината, че тези безполезни войници не изпълняват заповеди и така застрашават сигурността на всички ни.
Калан се дръпна.
— Разбирам.
Не я биваше в лъжите. С крайчеца на окото си той мерна сведената напред фигура в червено. Само да мръдне, ще я разцепи на две. Тя се въздържа, но той все едно, ще й намери предназначение.
Калан направи предупредителен знак на Кара. Морещицата неохотно се подчини. Калан се мислеше за много умна, мислеше си, че той не вижда как тя раздава заповеди на другите. Засега това нямаше значение.
— Генерал Кърсън — каза Дрефан. — Искам тези вироглави войници да бъдат намерени. В армията трябва да има дисциплина, иначе сме загубени, иначе Орденът ще ни помете. Щом ги намерите, искам командирите им да бъдат екзекутирани.
— Моля? Искате да екзекутирам собствените си вони, задето са загубили връзката…
— Искам да ги екзекутирате за измяна. Останалите ще вземат урок, че не толерираме подобно незачитане, а и ще се замислят втори път дали да преминат на страната на врага.
— На врага ли, Господарю Рал?
— Разбира се. Ако не изпълняват дълга си на Д’Харанци, който се състои в това да защитават и служат на Д’Харанската империя, да не говорим за техния Господар Рал, значи помагат на врага. Това ги прави изменници! Това застрашава живота на жена ми! На всички!
Той плъзна ръка по релефните букви върху дръжката на Меча на истината — неговия меч. Мечът, който му принадлежеше по право.
— А сега, имаш ли да ми съобщаваш още нещо?
Генерал Кърсън и Калан си размениха скришом погледи.
— Не, Господарю Рал.
— Добре. В такъв случай, това е всичко. Свободен си. — Той се обърна към Калан и й протегна ръка: — Ела, скъпа, ща закусим заедно.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ричард слезе от трона на магьосника в средата на Коридора на ветровете като в сън. Стъпките му отекнаха в далечината. Той си бе на мястото — на трона на магьосника. Той бе единственият магьосник-войн — единственият, роден и с двете страни на магията. Вътрешността на Храма на ветровете бе повече от огромна. Беше нещо, което човешки разум едва ли може разбере. В това напълно беззвучно място звуци не съществуваха, ако той не ги породи, ако не пожелае да ги чуе. Сводестият таван, обемащ височините над главата му можеше да приеме в себе си гнезда на орли и те едва ли щяха да разберат, че са затворници в сграда. Планинските соколи, ако такива имаше по тези места, можеха да се гмуркат в дълбините на простора, уловен под безкрайните арки, и да се чувстват у дома си.
От двете страни тръгваха колони, поддържащи стените, които се сливаха с далечната извивка на тавана. През гигантски прозорци нахлуваше още от призрачната, мъглява светлина. Добре поне че виждаше страничните стени. Защото иначе коридорът потъваше в мъглявината.
Почти всичко бе с цвета на бледа следобедна мъгла: подовете, колоните, стените, тавана. Сякаш бяха направени от мъглява светлина. Ричард се чувстваше като муха в безкраен каньон. Въпреки това мястото не бе безгранично, като извън стените. Преди би бил изумен и очарован. Сега не изпита нито едното, нито другото. Просто се вцепени.
Тук времето нямаше никакъв смисъл освен онзи, който му придаваше самият той. В безкрайността времето нямаше къде да пусне котва. Ричард можеше да прекара тук цял век или няколко седмици и само той щеше да забележи разликата, при това само ако иска. Животът също не значеше много — субстанция, толкова далечна, колкото другия край на безкрайността. Понятието за живота също се носеше от самия Ричард. И въпреки това Храмът на ветровете притежаваше способност за усещания и го приюти в своя издялан от магьосниците каменен скут.
Докато вървеше през залата, забеляза, че между всеки две колони има по една сводеста ниша. Във всяка ниша бяха положени магически предмети и неща, предадени на съхранение — изпратени от света на живите за съхранение. Ричард разбираше какво представляват и знаеше как използват. Даваше си сметка колко са опасни и защо определени хора бяха пожелали тези предмети да бъдат заключени тук за вечни времена. Познанието на ветровете вече бе и негово.