Благодарение на това познание бе успял да сложи край на чумата. Не разполагаше с книгата, задействала епидемията, но не бе и нужно. Книгата бе открадната оттук, но все още принадлежеше на ветровете. Трябваше само да се пренастроят потоците на силата, извиращи от ветровете, които активираха действието на книгата в света на живите.
Всъщност всичко бе толкова просто, че чак изпита срам, задето не се бе сетил да го направи по-рано. Хиляди хора бяха измрели заради неговото невежество. Ако знаеше по-рано онова, което знае сега, щеше просто да хвърли мрежа, изтъкана от двете страни на магията му, и книгата щеше да стане безполезна за Джаганг. Всичките тези мъртви хора — а е било толкова просто. Добре поне, че бе успял да използва лечителските си умения, за да прекрати развитието на болестта у онези, които бяха повалени от заразата непосредствено преди да прекъсне потока на магията. Добре поне, че спря чумата. Само дето това му бе струвало всичко. Каква цена за всичките тези животи. Каква цена му бяха поискали духовете. Наистина, каква цена.
Беше му струвало живота на Надин. Изпита дълбока скръб по нея.
Би унищожил и Джаганг, и заплахата, идваща откъм Стария свят, но оттук нямаше да може. Онова там бе светът на живите, а той можеше да влияе само на нещата, отнесени от Храма в света на живите и на унищоженията, причинени от тях. Въпреки това успя да докосне ядрото на силата си тук. Никой след него нямаше да може да мине през Коридора на предателя. Джаганг нямаше да успее за втори път да постигне същия резултат.
Ричард се спря. Извади меча си, меча на Дрефан вдигна го в дланите си и се втренчи в него, наблюдавайки танца на светлината върху острието. Не беше неговият меч — Мечът на истината. Остави желанието му да се надигне от дъното на съществото му, понасяйки със себе си рожденото му право на тази сила. Дарбата му изплува леко като въздишка, а преди с толкова мъки успяваше да предизвика най-незначителните страни на магията си. Силата изплува напред обзе ръцете му, преля в предмета, който носеше.
Мисълта му насочи отделните елементи, балансирайки всеки до желаната последователност и резултат, докато мечът в ръцете му се превърна в двойник на онзи, който познаваше толкова добре. Държеше в ръце двойника на Меча на истината, макар и без обземащото го преди усещане за присъствието на душите, притежавали оръжието преди него. Въпреки това по всичко друго мечът бе същият. Носеше в себе си същата сила, същата магия.
Мнозина магьосници бяха загинали в опитите си да създадат Меча на истината, докато най-накрая някой е успял. След този успех познанието се е вляло тук, на това място, и нямаше пречка Ричард да го поеме, както и всяко останало познание тук.
Стисна дръжката и вдигна острието. Остави силата, магията, яростта на меча да го обземат, да се развилнеят вътре в него, само и само за да чувства нещо. Дори яростта бе нещо. Макар че всъщност не му бе нужен меч за това. Яростта преливаше от съществото му, за да бъде заменена след малко от празнота.
Хвърли меча високо във въздуха и го задържа там, обливайки го в потоци от сила. С нова вълна от магия блъсна направения от него самия меч в облак металически прах и с още една мисъл заличи облака.
Отново се изправи празен. Празен и сам.
Нечие присъствие го накара да се обърне. Беше дух. От време на време се появяваха. Идваха да го навестят да поговорят, да го насърчават да се завърне в своя свят преди да е станало твърде късно, преди да е загубил нишката към света на живите.
Тази сянка, този дух, го запрати в неочакван шок.
Приличаше на Калан.
Меката, сияеща фигура се полюшваше пред него, излъчвайки светлина със същия цвят както всичко останало на това място — само че по-плътно, по-контрастно.
Приличаше на Калан. За пръв път от седмици насам сърцето му подскочи.
— Калан? Да не би да си умряла? Вече дух ли си?
— Не — отвърна духът. — Аз съм майката на Калан.
Мускулите на Ричард отново се отпуснаха. Обърна се и продължи нататък.
— Какво искаш?
Духът го последва, както правеха понякога и други, заинтригувани от присъствието му — вероятно от чисто любопитство към новопоявилия се в техния свят. — Донесох ти нещо — каза духът.
Ричард се обърна.
— Какво?
Тя държеше в ръцете си роза. Зеленото на стъблото и червеното на листата бяха смайващи в този безцветен свят — вълничка от удоволствие за очите му. Уханието на цветето изпълни дробовете му с благодат. Почти бе забравил удоволствието от подобно нещо.