— Какво да правя с това?
Духът вдигна розата, подканвайки го да я вземе. Той не се страхуваше от духовете, които идваха да го видят и онези, които го мразеха, не можеха да му навредят. Знаеше как да се защитава.
Взе розата.
— Благодаря — пъхна стъблото под колана си. Обърна се и продължи. Духът на майката на Калан го последва. Не искаше да се вглежда в лицето й. Макар да бе само дух и чертите й да не се виждаха добре, все пак приличаше на Калан твърде много.
— Ричард, може ли да поговорим?
Стъпките му отекнаха през празната зала.
— Щом искаш.
— Искам да ти разкажа нещо за дъщеря си Калан.
Ричард спря и се обърна към духа:
— Защо?
— Защото тя е част от мен. Тя бе моя плът, както ти си бил плът от плътта на майка си. Калан е връзката ми със света на живите, мястото, където някога живях. Където ти трябва да се върнеш.
Ричард тръгна.
— Аз съм си у дома. Нямам намерение да се завръщам в онзи горчив свят. Ако искаш да отнеса съобщение на дъщеря ти, съжалявам. Не мога. Остави ме.
Той вдигна ръка да я отпрати, но тя сключи молитвено длани, за да го накара да сдържи силата си.
— Не искам да носиш съобщение. Калан знае, че я обичам. Искам да поговоря с теб.
— Защо?
— Заради онова, което причиних на Калан.
— Което си й причинила? Какво е то?
— Внуших й чувство за дълг. „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Така я учех. За мой срам, така и не й обясних какво имам предвид. Опасявам се, че не й оставих място за живот. Повече от всеки Изповедник, когото познавам, Калан искаше да живее живота, да му се наслаждава. Дългът й отнемаше голяма част от това. И поради тази причина тя стана толкова добър защитник на народа си. Тя иска всички да имат своя шанс да изпитат радост, защото ясно разбира, че на нея радостта й е отказана. Остава й да взема живота дребните удоволствия, които може да си осигури.
— Какъв смисъл има?
— Ти не се ли радваш на живота, Ричард?
Той продължи да върви.
— Това за дълга го разбирам. И аз съм роден с дълг. Но вече го изпълних. Изпълних всичко, което се искаше от мен.
— Ти също не си разбрал какво имам предвид под дълг. За правилния човек човекът, роден истински за него, дългът е форма на любов, чрез която всичко е възможно. Дългът не винаги е отказ да получиш нещо, а начин да предадеш същото това нещо и на другите. Дългът не винаги е нещо неприятно, той се изпълнява най-добре с любов. Няма ли да се върнеш при нея, Ричард? Тя има нужда от теб.
— Сега Калан си има съпруг. За мен няма място в живота й.
— Има място в сърцето й.
— Тя каза, че никога няма да ми прости.
— Ричард, ти никога ли не си изричал нещо, което не си мислил — от отчаяние, да речем? Никога ли не ти се е искало да си върнеш думите назад?
— Не мога да се върна при нея. Тя е омъжена за друг. Дала е клетва и има… Няма да се върна.
— Въпреки че е омъжена за друг, въпреки че не можеш да бъдеш с нея, въпреки че сърцето ти се къса при мисълта, че не можеш да я имаш, не я ли обичаш достатъчно, че да искаш да утешиш сърцето й? Да внесеш в душата й покой? Нима всичко в тази твоя любов си ти, нима няма нищо нейно?
Ричард изгледа духа с гневен поглед.
— Тя намира щастие в отсъствието ми. Няма нужда от мен.
— Тази роза доставя ли ти удоволствие, Ричард?
Той продължи да върви.
— Да, прекрасна е, благодаря.
— Не би ли размислил да се върнеш в такъв случай?
Ричард се извърна към духа на майката на Калан:
— Благодаря ти за розата. Ето, заповядай още хиляда в знак на благодарност, за да не кажеш после, че съм задължен!
Ричард протегна ръка и въздухът пламна от рози. Че вените им цветове се носеха и завихряха в ален водовъртеж.
— Съжалявам, че не мога да те накарам да разбереш Ричард. Виждам, че ти нося единствено болка. Ще те оставя сам.
Щом тя изчезна, по пода останаха милиони червени цветчета, сякаш внезапно избликнал басейн от кръв.
Ричард се смъкна надолу, чувстваше се твърде зле, за да стои прав. Скоро ще се превърне в един от тях. В дух. И няма да му се налага да стои приклещен в това тясно пространство между световете, разкъсван и от двата. Когато му се приискаше храна, имаше я, когато му се приспиваше, спеше, но не можеше да продължава да живее тук. Това не бе светът на живота.
Съвсем скоро ще стане един от тях и ще остави зад гърба си празнотата, която представляваше животът му.
Някога Калан успяваше да запълни тази празнота. Някога тя бе всичко за него. Беше й вярвал. Беше си мислил, че сърцето му е на сигурно място под нейните грижи. Оказа се, че си е въобразявал повече, отколкото е било истина. Как е могъл да бъда такъв глупак? Нима всичко е било само илюзия?