Главата му се вдигна. Взря се в коридора. Прехвърли мислено предметите, които бе видял. Магическият съд на виденията. Беше там, от другата страна на коридора. Знаеше как да го използва.
Изправи се и прекоси коридора, пристъпи между две колони, край издялания от камък съд. Състоеше се от два легена, поставени един над друг. Долният бе на нивото на човешки кръст, горният се изравняваше с главата му — и двата имаха правоъгълна форма. Върху въгленосивия камък бяха гравирани символи, даващи указания и вливаха сила. Долният леген бе пълен до ръба със сребриста течност подобна на консистенцията на Плъзгата, но всъщност — различна, той го знаеше.
Вдигна сребърното тасче, положено на нисък рафт в саката му, и го потопи в долния леген. Изпразни го в горния. Продължи, докато горният погълна своята част от магическата течност.
Надвеси се над долния леген, за да постави ръцете си на точните символи, разположени широко от двете страни. Прочете магическите думи наведен, с ръце, притиснати върху точните места. Щом ги произнесе, съсредоточи вниманието си върху човека, когото искаше да види. После освободи тънка ивица сила, за да пусне течността от горния леген да прелее през ръба. Тя потече в тънък сребрист слой пред лицето му. Във водопада от магическа течност Ричард видя човека, когото повика в съзнанието си: Калан.
Още щом я мерна, сърцето му се сви болезнено. Едва сдържа вика си.
Тя беше в бялата си Изповедническа рокля. Познатите черти на лицето й го накараха да се сгърчи от копнеж. Беше близо до покоите си, до спалнята си в Двореца на Изповедниците. Там бе нощ. Ричард усети как сърцето му ще се пръсне в гърдите, щом я видя да спира пред вратата на стаята си.
Зад нея се плъзна Дрефан. Постави ръце на раменете й надвеси се над нея и я притисна до себе си, приближавайки устни до ухото й.
— Калан, моя съпруго, моя любов, готова ли си да си легнем? Имах тежък ден. С нетърпение очаквам една нощ, изпълнена с дивата ти страст.
Ричард пусна съда. Вдигна юмруци и отстъпи назад. Магическият предмет се раздроби на части, тежки каменни парчета се смесиха с пламъци и дим. Коридорът се изпълни с прах и отломки, които постепенно се стопиха в далечината. Във въздуха се вдигнаха по-големи парчета и затанцуваха в яростен вихър, докато накрая загубиха мощта си и се стовариха върху земята, разбивайки се на парчета.
По пода се разсипаха капки от магическата течност. Във всяка от тях блещукаше образът на Калан.
Ричард се обърна рязко и тръгна. По пода танцуваха пламъци, поглъщайки капките течност. Въпреки това лицето й продължаваше да е пред очите му. Сви ръце в юмруци. Всяка капка, всяко късче мъгла прекопаваше празнината зад гърба му. В средата на коридора, замаян, се строполи на пода, загледан в нищото.
През ветровете се понесе зловещ смях. Ричард знаеше кой е източникът му. Баща му се бе върнал, за да присъства на мъчението му.
— Какво има, сине? — подигравателно изсъска Мрачният Рал. — Нима не си доволен от избора ми на жених за любимата ти? Моят собствен син, моята плът и кръв, Дрефан, са ожени за Майката Изповедник. Според мен изборът е чудесен. Момчето е добро. А и тя явно е доволна. Но да, ти вече го знаеш, нали? Трябва да бъдеш доволен, че тя е доволна. Наистина много доволна.
Отвратителният смях на Мрачния Рал закънтя между каменните стени.
Ричард не си направи труда да прогони искрящата форма, надвиснала над него. Какво значение имаше?
— Е, какво ще кажеш, съпруго моя? Ще прекараме ли една нощ в дива страст? Каквато демонстрира на брат ми, мислейки го за мен?
Калан събра всичките си сили и наръга Дрефан с лакът в корема. Свари го неподготвен. Не бе очаквал това. Преви се от болка, неспособен да си поеме дъх. — Казах ти, Дрефан, че ако ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.
Преди да е успял да се съвземе и да се изхили на гнева или пък да я заплаши, тя се плъзна в стаята си, трясна вратата и пусна резето.
Стоеше трепереща в полумрака. Почувства нещо. За миг й се стори, че е Ричард. Едва не извика името му — едва не изкрещя, че го обича. Притисна корема си в болка. Кога най-сетне ще престане да мисли за него? Той няма да се върне. Никога.
Прекоси дневната по дебелия килим и влезе в спалнята. Скочи в защитна позиция, щом пред нея се плъзна тъмна сянка.
— Съжалявам — прошепна Бердин, — не исках да те плаша.
Калан въздъхна с облекчение и се изправи.
— Бердин — обви с ръце жената. — О, Бердин, толкова се радвам да те видя. Как си?
Бердин я прегърна, опитвайки се да утоли отчаяната си нужда от топлина.