Уолш стисна Клариса за ръката и я блъсна напред, като в същото време приятелски перна стража по рамото.
— Мерси.
— Аха. Карайте направо по коридора. Една от жените ви чака в дъното. Последния път, когато я видях, тъпчеше около втората поставка с факли.
Уолш и Болесдън бяха войници на Императорския орден и нямаха проблеми със стражите по пътя. Клариса с ужас си помисли какво би се случило с нея, когато спираха каретата й да проверяват с каква мисия пътува. Уолш и Болесдън без проблеми я прекарваха й през всички проверовъчни пунктове.
Клариса ясно си спомняше какво се бе случило с онези жени в Ренуолд. Още сънуваше кошмари от онова, което бе видяла да правят на Манда Перлин, когато ордите на Ордена нападнаха Ренуолд. И как пред очите й бяха убили съпруга на жената — Рупърт.
Стъпките им отекнаха в каменния коридор. Беше тъмно, влажно и потискащо. Клариса забеляза, че няма други удобства освен няколко дървени пейки. Това бе място за войници, а не за жени и деца.
Както им каза стражът, жената ги чакаше при втората поставка с факли.
— Моля — каза тя, — кои сте вие?
Клариса спря, на светлината на факлите видя, че лицето на жената е лошо наранено. Беше обсипано с ужасни рани и подутини. Половината от долната й устна бе невъзможно подпухнала. Дори Уолш трепна, щом успя да я огледа по-добре.
— Тук съм, за да се срещна със Сестра Амелия. Изпраща ме довереникът на Негово Сиятелство. Жената си отдъхна.
— Добре. Аз съм Сестра Амелия. Нося книгата. Надя вам се никога повече да не я видя.
— Довереникът на Негово Сиятелство ми заръча още да предам почитанията му на една негова позната — Сестра Вирна. Тя тук ли е?
— Ами не знам дали мога…
— Ако не ми бъде разрешено да я видя, Негово Сиятелство ще бъде крайно недоволен, когато довереникът му се оплаче, че молбата му е била грубо отхвърлена от негова робиня. Бидейки сама робиня на Негово Сиятелство, мога да ви уверя, че не бих рискувала да поема вината върху себе си.
Клариса се почувства глупаво, изричайки тези думи, но както й бе казал Натан, те явно сториха чудо.
Очите на Сестра Амелия се втренчиха в златната халка на устната й. Колебанието й в миг се стопи.
— Разбира се. Моля, последвайте ме. Всъщност така или иначе книгата се пази именно там.
С Уолш от едната си страна и ръката му на дръжката на меча, Клариса последва Сестра Амелия навътре в мрачната крепост. Тръгнаха по дълъг коридор, после завиха. Клариса си отваряше очите на четири, докато вървяха, за да може, ако се наложи да изчезват бързо, да не сбърка пътя и да бъдат заловени.
Сестра Амелия се спря пред една врата, стрелна Клариса със светкавично бърз поглед, натисна дръжката и ги въведе в стаята. Вътре имаше мъж и жена. Той седеше пред най-обикновена дървена маса и четеше книга. Тя Надничаше през рамото му.
Жената вдигна глава. Беше малко по-възрастна от Клариса, красива, с къдрава кестенява коса. На Клариса й се стори, че е жена с положение, съсипана от настоящото си унизително състояние. Изглежда, изпитваше нечовешка болка. Дали физическа или емоционална, това Клариса не можеше да прецени.
Сестра Амелия протегна ръка.
— Това е Вирна.
Вирна се изправи. На устната й имаше златна халка, също както на Сестра Амелия и на Клариса. Мъжът, чиято руса коса бе в пълен безпорядък, не вдигна глава. Явно книгата го бе погълнала изцяло и с френетична мощ.
— Радвам се да се запознаем — каза Клариса.
Вирна отново сведе поглед през рамото на мъжа към книгата.
Клариса свали качулката си и се обърна към Сестра Амелия.
— Книгата?
Сестра Амелия се поклони.
— Разбира се. Тук е.
Завтече се да изпълни задачата си. Стаята не бе голяма. Една от каменните стени бе покрита с грубо скована библиотека, пълна с книги. Бяха не повече от стотина. Натан се бе надявал, че ще са много повече. Вероятно, както бе очаквал, Джаганг едва ли държи на едно място всичките си ценни притежания.
Сестра Амелия издърпа едно томче от етажерката и го сложи на масата. Явно самото докосване до него я изпълваше с неприятни чувства.
— Това е.
Корицата бе съвсем както я бе описал Натан — странно черно, което сякаш поглъщаше цялата светлина от стаята. Клариса я отвори.
— Какво правите? — изкрещя внезапно Сестра Амелия и се приближи.
Клариса вдигна поглед.
— Инструктирана съм да проверя, че това наистина е исканата книга. Моля, оставете на мен.
Сестра Амелия отстъпи, сключвайки ръце пред себе си.
— Разбира се. Но можете да ми вярвате — това е книгата. Онази, за която се съгласи Негово Сиятелство.