— Разбира се. Ти не би ли го направила, ако знаеше, че това ще ти помогне да избягаш оттук?
— В такъв случай побързайте — каза Уолш. — В каретата има място, но трябва да бързаме.
Вирна кимна и се измъкна през вратата.
Докато я чакаха да доведе другите две Сестри, Клариса откачи изящната златна верижка с медальон от врата си. Уорън я наблюдаваше намръщено как изважда една книга от най-долната етажерка и я поставя на масата.
Сложи медальона на празното място на етажерката. Внимателно отвори капачето му. С пръст лекичко го избута до дъното, докато опре в стената. Направи знак на Уорън. Той й подаде книгата. Клариса я пъхна обратно на мястото й.
— Какво правиш? — попита той.
— Каквото ми заръча Натан.
Вирна се втурна в стаята, влачейки след себе си двете сияещи жени. Една от тях бе Сестрата с насиненото лице — Амелия.
— Те се заклеха — задъхано промълви Вирна. — Вече са свързани с Господаря Рал. Да се махаме.
— Време е — каза Уолш. Той се усмихна на Вирна. За Клариса стана ясно, че се познават.
Уолш хвана Клариса за ръката и двамата поведоха останалите към изхода на крепостта. Тъмният, прогизнал камък вонеше на разложено. По пътя си срещнаха едва няколко стражи — повечето бяха заминали с Джаганг, който се бе отправил към палатките си.
Натан й бе казвал, че Джаганг пътува винаги с голям контингент придружители и с огромни шатри, снабдени с всички удобства на един дворец. В крепостта бяха останали само шепа войници и офицери и няколко от жените, които служеха като роби на Джаганг и армията му.
Щом свиха зад един ъгъл, едва не се сблъскаха с една от робините. В ръцете й димяха две купи с нещо, което миришеше на агнешка гозба. Беше облечена като другите жени, които Клариса бе видяла — като всички, с изключение на Вирна. Тези техни дрехи — с каквито бяха облечени и Джанет, и Амелия, Клариса не би нарекла точно дрехи. Със същия успех биха могли да се разхождат и голи, тъй като прозрачните материи не скриваха нищо от телата им.
Щом жената вдигна очи и ги видя да приближават насреща й, и особено Уолш, моментално отстъпи встрани.
Клариса се закова на място, втренчена в жената, чийто поглед не се вдигаше от пода.
— Манда? — прошепна тя. — Манда Перлин, ти ли си?
Манда вдигна глава.
— Да, господарке.
— Манда, аз съм, Клариса. От Ренуолд. Аз съм Клариса.
Младата жена я огледа от глава до пети. Втренчи се в скъпите й дрехи, в бижутата й, в косата й, цялата на масури. Погледите им се срещнаха и очите на Манда се ококориха.
— Клариса, наистина ли си ти?
— Да.
— Не можах… да те позная. Изглеждаш толкова… раз лично. Толкова си… — искрицата угасна в погледа й. — Значи и теб са те заловили, нали? Щом имаш халка.
— Не, не са.
Очите на Манда се изпълниха със сълзи.
— О, това е чудесно. Толкова се радвам, че не са те затворили тук. Беше…
Клариса прегърна младата жена. Манда не бе изрекла към Клариса толкова много думи през всичките години, откакто двете се познаваха. Пък и всичко, което й бе казвала досега, бе доста по-различно. Клариса винаги бе мразила Манда заради жестоките й думи, унищожителните й усмивки и пренебрежителните погледи. Сега изпитваше състрадание.
— Манда, трябва да тръгваме. Искаш ли да дойдеш с нас?
Вирна я сграбчи за ръката.
— Не можем да го направим.
Клариса я изгледа страшно.
— Дойдох да ви освободя. Позволих ти да вземеш приятелките си. А сега искам да освободя и една от своите.
Вирна въздъхна и пусна Клариса.
— Разбира се.
— Приятелка? — Манда простена, а лицето й се изкриви в невъзможна мъка.
— Да — отвърна Клариса. — Мога да те измъкна от тук.
— Би ли го направила за мен? След всичко онова, което… — Манда се разрида и се хвърли в прегръдките й. — О, да, Клариса, моля те! О, Клариса, моля те, измъкни ме от тук!
Клариса я стисна за китките и я отведе встрани.
— Тогава слушай внимателно. Имаш само един шанс.
Моят господар притежава магия, която ни защитава от пътешественика по сънищата. Трябва да му се закълнем.
Трябва да му бъдеш вярна.
Манда се свлече на колене и се вкопчи в роклята на Клариса.
— Да, кълна се.
— Тогава повтори думите, които ще ти кажа, като трябва да ги почувстваш със сърцето си.
Клариса й каза отдаването, като спираше, за да може Манда да повтаря след нея. Щом свършиха, Вирна и Клариса помогнаха на ридаещата жена да се изправи. Клариса бе толкова унижавана от Манда, толкова се бе бояла от обидите й. Колко ли пъти бе пресичала улицата с наведена глава, опитвайки се да избегне вниманието й.
— А сега да побързаме — каза Уолш. — Натан ни заръча да изчезваме колкото се може по-бързо.