— После — продължи Клариса — станаха много мили с него и Джаганг се съгласи да му даде книгата — тя по тупа корицата в скута си. Джаганг каза, че Натан може да вземе или книгата, или Сестра Амелия. Сега Натан ще получи и двете. Натан е замислил велики неща. Един ден ще владее целия свят.
Вирна и Уорън се спогледаха. Тя погледна Амелия.
— Каква е тази книга, Амелия?
— Откраднах я от Храма на ветровете — дрезгаво от върна тя. — Единствено аз мога да я използвам. Аз започнах чумата. Заради онова, което сторих, хиляди вече са мъртви. Така Джаганг успя да ликвидира Ричард Рал. Благодарим на Създателя, че ни остана Натан Рал, за да ни защитава с връзката.
— Скъпи Създателю — прошепна Вирна, — на какво се обрекохме с клетвата си към човек като Натан?
ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Разпознал приближаващия дух, Ричард стана от магьосническия стол. Не можеше да вика конкретни духове и не винаги познаваше онези, които го посещаваха, но специално този разпозна. С него бе имал дълбока връзка.
Човека, който бе представлявал някога този дух, Ричард бе мразил дълбоко, бе се страхувал от него. Едва след като я разбра, едва след като й прости онова, което му бе сторила, успя да се освободи от чувствата си. Той я бе убил и по този начин я бе освободил от мъчението й.
Същият дух по-късно събра Калан и Ричард на онова място между световете.
— Ричард — промълви духът и сякаш се усмихна.
— Дена.
— Виждам, че носиш Агиел. Не е моят.
Ричард бавно поклати глава:
— На друга Морещица, която умря заради мен.
— Райна. Някога, в света на живите я познавах, позна вам я и сега, тук. Тъй като премина при духовете след обругаването на ветровете, тя не може да ти се яви тук. Но знай, че духът й е в покой. Ти я дари с радост в живота и тя ме помоли да дойда при теб сега.
Ричард завъртя червения Агиел в ръката си.
— Дадох твоя Агиел на Калан. Както ти обещах веднъж, само тя може да ми причини повече болка от теб.
— Само ти, Ричард, можеш да причиниш на себе си повече болка, отколкото можех да ти причиня аз.
— Както кажеш. Не ми се спори. Радвам се да те видя, Дена.
Ричард се усмихна на прозрачната й, чиста форма на Дух.
— Тук не можеш да ме нараниш, Дена.
— Така ли мислиш?
— Може да нямам власт да нараня тялото ти, но въпреки това мога да ти причиня болка. — Тя кимна на себе си. — О, да, Ричард, наистина мога.
— И как ще стане това?
Дена вдигна ръка.
— Мога да те накарам да си спомниш — да си спомниш и споменът ти да стане реалност. Ние с теб имаме минало.
Ричард разпери ръце.
— И с каква цел?
Дена също разтвори искрящите си ръце.
— Това ще трябва да решиш сам, Ричард.
С мощна светкавица, прорязваща мозъка му, Храмът на ветровете изчезна, стопи се от съзнанието му и той попадна на добре познато му място: двореца в Тамаранг.
Отново бе там.
Вкуси ужаса. Дена го бе заловила. Бе го измъчвала с дни. Той бе замаян и слаб.
Докато следваше Господарката си през огромната трапезария, изпитваше болка на всяка крачка. Китките му бяха наранени и подпухнали от белезниците, с които тя го закачваше на гредата. Когато Дена се спираше и разговаряше с някого, Ричард не отместваше поглед от плитката й, мълчаливо чакайки отзад.
Тя контролираше живота му, имаше власт над съдбата му. Беше му позволено само онова, което тя пожелаеше. Откакто го бе заловила, не бе ял. Копнееше за хапка храна. Не бе слагал в уста нито троха.
В главата му се надпреварваха хаотичните звуци на разговарящите и веселящи се гости на Кралицата. Дена също бе неин гост. Ричард, чийто свят се ограничаваше между веригата, закачена на колана на Дена, и яката на врата му, бе затворник на Дена. Не му даде да яде през тези дни на мъчение, а той имаше нужда от храна. Докато сядаше на мястото си на трапезата, Дена щракна с пръсти и посочи зад гърба си на пода. Ричард се свлече ниско, с облекчение приел този нищожен комфорт. Щеше да може да почине. Нямаше да виси на белезниците. Нито да стърчи прав цяла нощ. Не го измъчваха.
Всички гости ядяха. Разнообразните аромати го мъчеха зверски. Умираше от глад. Всички други лапаха лакомо, а той трябваше да стои зад Дена и да наблюдава как останалите се наслаждават на нещото, което му бе отказано.
Припомни си вечерите, прекарани с Калан, когато си правеха бивак, приготвяха си заек на огън или каша, подсладена с боровинки. Облиза устни, представил си сочното, горещо, крехко месо, златистокафеникаво и с хрупкава коричка. Толкова му бе приятно да се храни с Калан. Храната и компанията й бяха най-прекрасното нещо на света.
Сега този живот му бе отказан. Бе захвърлен в друг живот.