— И съм длъжен да я платя?
— Ако той обяви цена в рамките на възможностите ти, трябва да я платиш, щом искаш да се завърнеш в света на живите.
Мрачният Рал се плъзна по-близо, на устните му грееше същата зловеща усмивка.
— Имам само две мънички, незначителни изисквания. Изпълни ги и ще можеш да се върнеш при брат си Дрефан и съпругата му.
Ричард го стрелна с гневен поглед.
— Назови ги, но ако цената ти е твърде висока и реша да не я платя и да остана тук, се кълна да посветя вечността си на това душата ти да изпитва вечни мъчения.
— В такъв случай трябва да решиш на момента кое колко е важно за теб, сине. Мисля, че ще пожелаеш да я платиш.
Ричард не искаше да му каже колко е важно да се завърне, защото цената щеше да скочи.
— Назови я и ще реша дали да я платя. И без друго бях решил да остана тук, може да размисля.
Мрачният Рал се приближи толкова, че болезненото му присъствие едва не накара Ричард да отстъпи назад. Щеше му се да може да удържа на напрежението без щита от магия около себе си.
— О, цената наистина ще бъде висока, но мисля, че ще я платиш. Познавам те, Ричард. Познавам глупостта на сърцето ти. Дори на това ще си готов.
Мрачният Рал наистина познаваше сърцето на Ричард та нали в крайна сметка именно той го бе унищожил.
— Кажи цената или се махай.
— Първо: преди да дойдеш тук, познанието на Храма на ветровете не ти принадлежеше. Ще се върнеш така, както дойде — без познанието, придобито тук.
Ричард очакваше да поиска това.
— Приема се.
— О, чудесно, сине. Колко си нетърпелив, как напираш. Дали ще приемеш и второто изискване със същата готовност? — Усмивката му можеше да раздели плът от кокал. — Не мисля.
Гласът му се превърна в смъртоносен съсък. Щом Мрачният Рал произнесе второто изискване, краката на Ричард се подкосиха.
— Може ли да го направи? — успя да прошепне. — Има ли право да поиска това?
Дена му отвърна с тъжен поглед:
— Да.
Ричард обърна гръб на двата духа. Свел глава, притисна очите си с длан.
— За мен наистина е важно — прошепна. — Приемам цената.
— Знаех си. — Зловещият смях на Мрачния Рал отекна в Храма на ветровете. — Знаех си, че заради нея си готов да платиш дори тази цена.
Ричард се посъвзе. Обърна се бавно, повдигайки ръка към злия дух.
— А с това ти ми показа яловия си дух. Трябва да знаеш обаче, скъпи татко, че допусна грешка, тъй като сега мога да използвам празнотата срещу теб.
Смехът заглъхна.
— Ти се съгласи да платиш цената, която определих по право и власт. Дори да ме прогониш от ветровете, цената ще остане. Светът на духовете ще я поиска, след като веднъж я обявих и след като ти я прие.
— Да, така ще бъде: — каза Ричард. — Но ти ще вкусиш от отмъщението ми за всичко, което ми причини, включително и за поисканата цена. Още повече, че би могъл да спреш само до първата.
Ричард освободи мощен поток Субстрактивна магия, примесен само със струя Адитивна. Беше освободил магията на празнотата.
Духът на Мрачния Рал потъна в мрак.
От дълбините на вечността се надигна пронизителен писък. Мрачният Рал бе захвърлен в прегръдките на своя господар — Пазителя на отвъдния свят. Бе потънал там, където не достигаше нито лъч от Светлината на Създателя.
Именно болката от липсата на тази Светлина бе същинското мъчение в мрачната вечност на Пазителя.
Щом духът си отиде, Ричард се извърна още веднъж към коридора, извеждащ в света на живите.
— Съжалявам, Ричард — погали ушите му нежният глас на Дена. — Единствен той би могъл да поиска това от теб.
— Знам — прошепна Ричард и повика светкавицата, за да го върне обратно. — Добри духове, знам го.
ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дрефан пъхна ръка под мишницата й и я придърпа към себе си. Върху жабото на бялата му риза се поклащаха два червени Агиела.
— Не е ли време да престанеш с преструвките си, съпруго моя? Не е ли време да се отдадеш на желанията си и да задоволиш глада си за мен?
Калан се вгледа яростно в сините му очи, подобни на тези на Мрачния Рал.
— Ти наистина ли си луд, Дрефан, или просто се правиш на такъв? Съгласих се да се омъжа за теб само за да спася живота на хората. А не защото съм го искала. Кога най-после ще го проумееш? Не те обичам и никога няма да те обичам.
— Да ме обичаш? Да съм споменавал нещо за любов? Говоря ти за страст.
— Лъжеш се, аки си мислиш, че някога…
— Веднъж вече го направи. Ще го поискаш пак.
Мисълта, че той с такава лекота говори за случилото се с Ричард, разкъсваше цялото й същество. Непрекъснато й го напомняше. Дразнеше я. Това й бе вечното наказание за стореното, петно, което никога нямаше да бъде заличено.