Планините се разтресоха от внезапна гръмотевица, щом пролетната буря, извила се тъй внезапно, се измести надалеч от града. Бясната светкавица й напомни за Ричард. Мислеше за него винаги когато стоеше край прозореца, загледана в небесните стихии.
— Никога.
— Ти си ми жена. Дала си клетва.
— Да, Дрефан, дала съм клетва, и съм ти жена. Няма да наруша клетвата си, но духовете са доволни от онова, което им дадох. Не са поискали нищо повече, иначе чума та нямаше да угасне. — Тя дръпна ръката си. — Ако ме искаш, ще трябва да ме изнасилиш. Няма да вляза в леглото ти доброволно. Нито пък ще ти е лесно.
Усмивката му я подлудяваше.
— Ще изчакам, докато най-накрая се отдадеш на страстта си. Искам да ти достави удоволствие. Копнея за мига, в който най-сетне ще си го признаеш, ще ме молиш.
Той тръгна, но се обърна, щом тя го повика:
— Какво правят на врата ти Агиелите на Кара и Бердин?
Докосването до Агиел бе болезнено само ако оръжието е било използвано срещу дадения човек в миналото. Ако този човек е бил пленник на Морещица. Агиелът бе оръжие единствено в ръцете на Морещицата, на която принадлежи, но без връзката към Господаря Рал Агиелите вече не действаха. За Дрефан те бяха просто украшения.
Той повдигна червените пръчки от гърдите си и ги огледа.
— Ами помислих си, че след като сега аз съм Господарят Рал, трябва да ги нося като символ на моята власт. В крайна сметка нали и Ричард имаше такъв. Ти също.
— Агиелите, които носим, не са символи на власт. А на уважението ни към жените, на които са принадлежали.
Той сви рамене и пусна червените пръчки на гърдите си.
— Войниците очевидно се стряскат, когато ме видят с тях. Значи вършат работа. Лека нощ, скъпа моя. Спи спокойно. — Лукавата му усмивка се върна на устните. — Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.
Ругаейки едва чуто, Калан натисна с рамо вратата на спалнята си. Беше толкова изтощена, че единственото й желание бе да се строполи в леглото си. Но знаеше, че неспокойните й мисли нямаше да й позволят да заспи.
Бердин я чакаше.
— Легна ли си? — попита тя, имайки предвид Дрефан.
— Да — каза Калан, — аз също смятам да го направя.
— Но не можеш. Трябва да дойдеш с мен.
Калан смръщи чело пред сериозното изражение на Бердин.
— Къде искаш да дойда?
— В Кулата.
— Какво става? Да не е нещо с Плъзгата? Да не би някой да се е опитал да влезе през нея?
Бердин разсея предположенията й с ръка и се приближи към нея.
— Не, не е Плъзгата.
— Тогава какво има?
— Просто искам да дойдеш с мен, това е. Имам нужда от компания.
Калан погали жената по рамото.
— Бердин, знам колко си самотна, но е късно, боли ме главата и съм уморена. Прекарах целия следобед и вечерта в срещи с Дрефан, с генерал Кърсън и с още цял куп офицери. Дрефан иска да преместим частите обратно в Д’Хара. Иска всички да се върнем в Д’Хара. Да изоставим Средната земя на Ордена и да съсредоточим усилията си върху защитата на Д’Хара. Спорихме до припадък. Искам да си легна и да отдъхна малко, за да мога на сутринта да убедя всички в глупостта на Дрефановия план. Генералът не е сигурен, че Дрефан не е прав. Аз обаче съм.
— Ще спиш по-късно. Сега идваш с мен в Кулата.
Калан се вгледа в очите на Морещицата. Точно това видя: очи на Морещица. Не говореше Бердин, а Господарката Бердин. Гласът й бе властен и студен като на Морещица.
— Не и докато не ми кажеш защо — монотонно от върна Калан.
Бердин я стисна за ръката.
— Идваш с мен в Кулата. Или ще яздиш сама, или ще лежиш през седлото — избирай. Но идваш. И то веднага.
Калан никога не бе виждала подобен решителен поглед в очите на Бердин. Беше стряскащо. Да, точно тази бе думата — стряскащо.
— Добре, след като е толкова важно за теб, да вървим. Просто искам да знам защо.
Вместо да отговори, Бердин я стисна по-силно и я дръпна към вратата. Открехна предпазливо, огледа коридора.
— Чисто е — прошепна тя. — Хайде.
— Бердин, плашиш ме. Какво става?
Без да отвърне, Морещицата я дръпна през вратата. Минаха по стълбите за персонала, избягвайки пълните със стражи коридори. Бердин сигурно бе говорила с постовете, покрай които нямаше как да не минат, защото още при появяването на двете жени войниците се обръщаха на другата страна, сякаш не бяха забелязали никого.
Конете ги чакаха — и двата бяха огромни, бойни жребци.
Бердин метна на раменете на Калан войнишко наметало.
— Ето, покрий с това бялата си рокля, че хората ще те познаят и Дрефан веднага ще разбере.
— Защо не искаш Дрефан да знае къде отиваме?
Бердин я хвана за глезена и пъхна крака й в стремето.