Калан усети как се разтреперва, пое си дъх.
— Ти ме нарани, Ричард. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при теб, винаги, независимо от всичко. А ти си тръгна. Беше ми обещал. А не ми позволи дори да се опитам да ти обясня.
— Знам — прошепна той.
Другото му коляно също докосна пода, той се сви в краката й.
— Затова се върнах. Дойдох да моля теб за прошка. Аз сбърках. Аз причиних истинската болка. Аз предадох сърцата ни, не ти. Това е най-тежкият грях, който бих могъл да извърша. И единствен аз имам вината за него. Нямам нищо в своя защита. Нямам никакво извинение. Толкова съжалявам за онова, което ти причиних, Калан. Не мога да поправя стореното. Нараних сърцето ти и заради това се хвърлям в краката ти и те моля за прошка. Не я заслужавам и не мога да я поискам. Мога само да те моля смирено за нея.
Както бе коленичил пред нея, тя се извисяваше над главата му.
— Ще ми простиш ли, Ричард?
— В сърцето ми няма място за друго чувство към теб освен любов. Макар да не можем да бъдем заедно. Макар да съм свободен от клетвата си, ти си обречена на друг и аз трябва да уважавам това. Но не мога да направя нищо, задето не бих могъл да обичам друга освен теб. Ако сърцето ти го иска, тогава, да, прощавам ти. Моля те, Калан, всичко, което мога да имам в този живот, ако ми го дадеш, е прошката ти.
Броени мигове преди това тя бе разкъсвана от съмнения, не можеше да определи истинските си чувства към него. Сега я заля буйният поток на категоричната убеденост.
Калан се отпусна на пода до него. Хвана го за раменете и го извърна към себе си.
— Прощавам ти, Ричард. С цялото си сърце те обичам и ти прощавам.
Той й се усмихна тъжно.
— Благодаря ти.
Тя разбра, че чудото стана, сърцето й бе възродено, почувства как радостта изпълва празнотата й, сякаш самият живот бе започнал да се връща в нея.
— На церемонията, докато ме омъжваха за Дрефан, изговорих на глас думите, които ми казаха, но в съзнание то си, в сърцето си дадох брачната клетва на теб.
Ричард избърса сълза от бузата й.
— Аз сторих същото.
Тя го стисна за раменете.
— Ричард, какво ще правим сега?
— Няма какво да правим. Ти си съпруга на Дрефан.
Тя го погали по лицето.
— Ами ти? Какво ще стане с отношенията ни?
Усмивката му се стопи. Поклати глава.
— Няма значение. Получих, каквото исках — за което дойдох. Ти ми върна сърцето.
— Но как ще продължаваме така? Не става въпрос само за това, а изобщо. Трябва да действаме бързо. Дрефан иска да изтегли армията към Д’Хара и оттам да се защитава от Ордена.
Очите на Ричард засвяткаха гневно.
— Не! Не бива да го допуснеш, Калан. Ако Джаганг раздели Новия свят, ще го завземе парче по парче, а Д’Хара ще му бъде за десерт. Не можеш да оставиш Дрефан да — го направи. Обещай ми, че няма да го допуснеш.
— Не е нужно да обещавам. Ти си Господарят Рал. Вече ще можеш да му попречиш. Аз съм Майката Изповедник. Ще измислим нещо заедно.
— Трябва да се справиш сама, Калан. Аз не мога да ти помогна.
— Но защо? Нали се върна. Всичко ще се подреди. Ще измислим нещо. Ти си Търсачът, който винаги е намирал начин.
— Умирам.
Лицето й се вледени.
— Какво? Какво… имаш предвид, как така умираш? Ричард, не можеш да умреш, не и сега. Не след като… Не, Ричард, всичко е наред. Върна се. Всичко ще се оправи.
И тогава тя я видя — болката в очите му, и осъзна, че се е превил надве, че не може да стои на краката си.
— За да ме пуснат да се върна, духовете поискаха цена.
Той се закашля, потръпвайки от болка. Тя го стисна за ръката.
— Какви ги говориш? Каква цена?
— Докато бях там, в Храма на ветровете, придобих Цялото знание, съдържащо се вътре. Разбрах силата си. — Можех да я използвам. Така успях да спра чумата. Някак успях да спра потока на сила от ветровете, който позволяваше на магическата книга да действа в света на живите.
— Да не искаш да кажеш, че вече не знаеш как да го направиш? Че чумата ще се върне?
Той вдигна ръка, за да прекъсне страховете й.
— Не, чумата няма да се върне. Но като цена за завръщането ми в този свят не ми бе позволено да запазя познанието на ветровете. Трябваше да се върна с онова, което носех със себе си, преди да вляза там.
— Но… значи искаш да кажеш, че си най-обикновен смъртен, както преди?
— Не. Те поискаха от мен повече. Казаха, че ако искам да се върна, трябва да поема магията на откраднатата книга в себе си, за да предпазя всички останали от нея.