— Трябва да опитам! Пазете Ричард. Не допускайте Дрефан да разбере, че се е върнал. Не знам какво би могъл да предприеме. Не му казвайте!
Кара поклати глава.
— За това не се тревожи. Няма да му кажем. Ще се грижим за Ричард, докато те няма. Ще го скрием в Кулата. Но побързай. Ако не можеш да я откриеш, моля те, върни се преди…
Калан се спусна в стаята на Плъзгата. Закова се пред кладенеца. Сребърното лице й се усмихна.
— Искаш ли…
— Да пътувам! Да, трябва да пътувам! Веднага!
— Къде искаш да отидеш?
— В Стария свят!
— Къде по-точно в Стария свят? Там са ми известни доста места. Можем да отидем до всяко, което поискаш. Ще те заведа. Ще ти достави удоволствие.
Калан притисна главата си с длани. Отчаянието й нарастваше с всяко следващо място, споменато от Плъзгата. Имена, които тя никога не бе чувала.
— Мястото, откъдето се върна с Ричард, твоя господар, когато дойдохте да ме търсите! Първия път, когато пътувах с теб.
— Знам къде е.
Калан подгъна бялата си рокля и се изкатери на камъка.
— Там! Заведи ме там! Бързо! Животът на господаря ти зависи от това!
— Пазете Ричард! — извика тя на Кара и Бердин.
— Какво да кажем на Дрефан, когато ни попита къде си? — отвърна Бердин.
— Не знам. Ще трябва да измислите нещо.
— Ще се грижим за Ричард до завръщането ти — каза Кара. — Нека добрите духове бъдат с теб.
— Кажете му, че го обичам. Ако… кажете му, че го обичам — провикна се тя, докато сребърната ръка я поемаше надолу.
Гласът й още ехтеше между каменните стени на кладенеца, когато тя потъна в живачната маса. Вдиша Плъзгата, молейки се добрите духове да й помогнат да намери книгата. С нечовешко усилие потъна в онова, което някога бе сребърно опиянение. Сега всичко бе само черен ужас.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ан се наведе към него.
— Грешката е твоя, както знаеш.
Зед, седнал в средата на стаята заедно с нея, я погледна.
— Ти счупи ценното огледало.
— Беше без да искам — настоя Ан. — А ти им съсипа свещения ковчег.
— Просто се опитвах да го почистя. Откъде да знам, че ще се запали? Не трябваше да го засипват с толкова сухи цветя. Ти пък заля с боровинково вино най-хубавата й рокля.
Ан вирна нос.
— Потирът беше препълнен. Ти наля виното. Освен това счупи онази скъпа дръжка на ножа. Никъде няма да успее да си намери такъв корен за нова. Беше ядосан на пълно основателно.
Зед изсумтя:
— Че какво разбирам аз от острене на ножове? Аз съм магьосник, а не ковач.
— Това би обяснило инцидента с коня на старейшината.
— Не могат да ме обвиняват за това. Не съм оставял вратата отворена. Поне съм почти сигурен, че не съм я оставял отворена. Както и да е, все ще си намери добър кон — не по-лош от стария. Може да си го позволи. Аз обаче се питам друго — как успя да постигнеш такъв зелен цвят на косата на съпруга номер три. Ан скръсти ръце.
— Ами, беше инцидент. Мислех, че тези билки ще придадат приятен аромат на косата й. Исках да я изненадам. Но скъпата заешка корона на старейшината — това не беше инцидент. Беше си чист мързел. Трябваше да я държиш под наблюдение, вместо да я оставяш да се суши без надзор на огъня. Това си беше истинско произведение на изкуството, да не говорим за хилядите мъниста. Доста ще се озори да й намери заместител.
Зед сви рамене.
— Ами не сме имали случай да им кажем, че хич ни няма в домакинската работа. Май изобщо не сме им го споменавали.
— Аха. Не сме. Ама не е наша вината. Ако ни бяха по питали, щяхме да си кажем.
— Със сигурност.
Ан се покашля в настъпилата тишина.
— Какво мислиш ще правят с нас?
Двамата седяха гръб с гръб, вързани с грубо въже, докато съвещанието в другия край на помещението продължаваше. На ръцете им все още стояха накитниците, които не им позволяваха да използват магията си. Зед се вгледа напред, където течеше оживената дискусия. Гологлавият старейшина, съпруга номер едно, някои от влиятелните членове на общността Си Доак, предявили претенции да потърсят услугите на пленниците, и шаманът — всички се оплакваха един през друг. Зед не разбираше всички думи, но хващаше достатъчно, за да види накъде вървят нещата.
— Решиха да преустановят загубите си и да се отърват от домашните си роби — прошепна Зед на Ан.
— Тоест? — попита тя, щом бърборенето най-сетне спря. — Ще ни освободят ли?
Всички очи от другия край на помещението се обърнаха към тях. Зед направи предупредителен звук на Ан.
— Струва ми се, че трябваше да проявим малко пове че усърдие в работата си — прошепна той през рамо. — Май я загазихме.
— Защо, какво ще правят? — подигра му се Ан. — Ще ни върнат на Нангтонг и ще си поискат обратно одеялата?