Зед поклати глава, Си Доак се изправиха. Висулките на шамана изтракаха. Старейшината тропна с жезъла си.
— Де да беше така. Искат възмездие за щетите и възстановяване на разходите. Ще ни заведат на пътешествие. Споразумяха се, че най-добра цена ще вземат за нас от канибалите.
Ан извъртя глава.
— Канибали?
— Така казаха: канибали.
— Зед, ти успя сам да свалиш яката от врата си. Нима не можеш да махнеш тези измислени въженца от китките ни? Мисля, че вече е време.
— Опасявам се, че ще ги отнесем със себе си и в казана.
Той видя как към тях политат разяреният старейшина и ругаещият шаман.
— Е, беше забавно, Ан. Но ми се струва, че веселбата свърши.
Вирна прегърна Уорън през кръста, опитвайки се да го подкрепи, докато вървяха след Клариса, която пък следваше Уолш и Болесдън. Джанет се завтече от другата страна на Уорън и преметна ръката му през рамото си.
— Сигурен ли си? — попита Вирна Уолш — Тук? Натан е искал да се срещнем тук, в Блатистите гори?
— Да — потвърди Уолш през рамо.
— И на мен ми каза това име — добави Клариса.
Вирна въздъхна отегчено. Типично за Натан — да ги кара да ходят в Блатистите гори. Макар Ричард да бе почистил мястото от сбързовете, тук не й харесваше. Вирна винаги бе подозирала Натан в опасна дисбалансираност на личността и това, че той бе определил да се срещнат именно тук, го потвърждаваше.
Във въздуха висяха ивици мъгла, сякаш опърпаните одежди на смъртта. Докато вървяха в тъмнината, краката им се спъваха в корени. Топлият, влажен въздух бе тежък от неприятни миризми. Вирна никога преди не бе влизала толкова дълбоко в Блатистите гори — и с основание.
— Как си, Уорън? — прошепна тя.
— Добре — гърлено промълви той.
— Още малко остана. Вече сме близо. Само още няколко крачки и всичко ще свърши. Натан ще ти помогне.
— Натан — едва чуто избоботи той. — Трябва да го предупредя.
Стигнаха до масивен каменен блок, очевидно издялан от човешка ръка. Имаше квадратна форма. Бе почти изцяло обрасъл с вейки и корени. От гъстата растителност тук-там стърчаха още камъни — сякаш бели кости. Видя ниските, нащърбени останки от стени или колони, които изглеждаха като ребра на чудовище. През пролуките напред се прокрадваше светлина. По трептенето приличаше на пламък от огън. Уолш и Болесдън проправяха пътя на останалите. Огънят бе запален в кръг от камъни върху каменна платформа, оцеляла от древни руини. Зад огъня Вирна мерна по-високата стена на голям кладенец или нещо, подобно на кладенец. Никога не бе чувала за съществуването на подобно място, скрито в Блатистите гори. Но при положение, че тук рядко стъпваше човешки крак, това бе обяснимо.
Натан, облечен като богат благородник, стана да ги посрещне. Беше висок и внушителен, особено без Рада’Хан около врата си. Когато ги видя, се усмихна широко с типичната усмивка на Рал. Уолш и Болесдън се засмяха с глас и получиха приятелски потупвания по гърба. Клариса се гушна под ръката му и го прегърна през кръста. Той изсумтя и й отвърна със сърдечна, пламенна прегръдка. Тя гордо вдигна книгата,в ръка и той я взе. Усмихна й се с онази чаровна, многозначителна усмивка. В погледа й блеснаха пламъчета. Очите на Вирна щяха да изскочат от орбитите.
— Вирна! — провикна се Натан, щом я видя. — Радвам се, че успяхте.
— И аз се радвам да те видя, Господарю Рал.
— Не ми се цупи така, Вирна. Ще ти излязат бръчки.
— Огледа другите. — Джанет, значи и ти си се присъединила към нас. — Челото му леко се свъси. — И Амелия.
— Погледна другата жена, застанала встрани.
— А кой се е сгушил там?
Клариса протегна ръка към Манда, приканвайки я да се приближи. Юмруците на Манда се вдигнаха отвътре към отвора на наметалото й, за да го затегнат. Тя свенливо пристъпи напред.
— Натан, това е моя приятелка. Манда. От Ренуолд.
Манда падна на коляно и се поклони дълбоко.
— Господарю Рал. Животът ми ви принадлежи.
— Ренуолд. — Челото на Натан се свъси още веднъж, той хвърли бърз поглед към Клариса. — О, да, радвам се, че избяга от Джаганг, Манда.
— Всичко дължа на Клариса — каза жената и се изправи. — Тя е най-смелата жена, която съм виждала.
Клариса се изкикоти и се притисна в Натан.
— Глупости. Толкова съм благодарна, че добрите духове те насочиха на правилното място, иначе дори нямаше да знам, че си там.
Натан отново погледна Вирна.
— Кой още е с нас? Младият Уорън, предполагам.
Вирна направи всичко възможно да остане спокойна.
— Натан…
— Господарю Рал — усмивката разцепи намръщеното му лице. — Но, от друга страна сме стари приятели, Вирна, така че за теб съм все още Натан, както и за всичките си близки приятели.