— Дишай.
Калан издиша Плъзгата, но още преди да е вдъхнала чуждия въздух, знаеше, че нещо не е наред. Каменната стая се изпълни с пронизителен писък. Стори й се, че от силата му ушите й ще прокървят. Докато излизаше от кладенеца, още преди да има време да реагира, в нея се вкопчиха мощни, силни ръце. Тя отчаяно се мъчеше да дойде на себе си, да осъзнае какво става. Внезапната светлина и шум танцуваха около нея в див ритъм.
Едната ръка изтръгна книгата от хватката й. Другата се преметна през врата й, а пръстите се вкопчиха в нейната ръка. Усети въже около китката си. Изведнъж попадна в истински кошмар. Неистово се замята, за да се освободи от похитителя си. Един юмрук се стовари в корема й и тя се преви на две. Коленете й удариха каменния под. При опита на нападателя да върже китките й една за друга зад гърба почувства как измъкват ръцете от ябълките на раменете й. Пробва да извика Изповедническата си сила, но веднага се сети, че не би могла, тъй като духовете бяха заключили магията по време на брачната церемония. Беше беззащитна. Нападателят бе Дрефан.
На пода лежеше Кара с вързани над главата китки. Въжето висеше от кука на тавана. Глезените й бяха в подобно положение, но опънати към отсрещната стена. Върху Корема й бе прикрепен метален съд. В стаята се усещаше мирис на горещи въглени и изгоряла плът, който изпълни ноздрите на Калан и я накара да се закашля.
Дрефан подпря коляно в ръката й, докато завърже въжето около двете й китки. Калан се опита да го ухапе. Той я перна с опакото на ръката си през лицето — толкова силно, че за миг всичко й причерня. Опита се да не изпуска от поглед малкото светло петънце в центъра на черното платно, за да остане в съзнание. Знаеше, че припадне ли, е загубена. С вързани на гърба ръце, в невъзможност да се задържи права, тя се строполи по лице на пода. Дрефан седна отгоре й, за да й върже и краката. Тя с мъка дишаше под тежестта му. От носа й потече кръв. Въжето около китките й беше толкова стегнато, че пръстите й вече бяха изтръпнали.
Кара изпищя. Най-силният писък, който Калан някога бе чувала. В главата й се забиха хиляди ледени иглички. Лицето я заболя. Изпод ръба на металния съд течеше кръв. Кара се тресеше и мяташе. Изпъна се и пак изпищя.
Дрефан вдигна Калан за косата.
— Къде е Ричард?
— Ричард ли? Ричард е мъртъв!
Тя се сви при ритника в бъбреците. Не можеше да си поеме дъх. Дрефан се обърна към Кара:
— Готова ли си да говориш? Къде си скрила Ричард?
Единственият отговор на Кара бе поредният пронизителен писък. Щом той заглъхна, тя едва дишаше.
— Защо си му казала? — проплака Морещицата. — Защо си му казала за… плъховете? Добри духове, защо си му казала за плъховете?
Ужасът спря дъха на Калан в гърлото й. Кръв, аленочервена кръв, открояваща се върху бялата кожа, се стичаше на струйки изпод ръба на съда и надолу по тялото й. От горещите въглени се извиваше дим. И тогава Калан забеляза кървавата лапа, подаваща се под ръба на съдината, прикрепена към корема на Кара. Изведнъж пазбра. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не повърне.
Кара ревеше истерично, мятайки се срещу кървавите въжета, които я държаха. Калан бясно се хвърли напред в стремежа си да докопа веригата, да я разкъса със зъби — да се опита да махне съда от корема на Кара. Дрефан я дръпна за косата.
— И твоят ред ще дойде, съпруго.
Блъсна я назад. Калан се удари в стената и се плъзна върху нещо остро и твърдо. От болката й потекоха парливи сълзи. Беше се блъснала в чантата на Надин, пълна с всичките онези рогови шишенца. Заизвива се, докато накрая успя да се извърти настрани от ръбестия предмет и да си поеме дъх.
Дрефан я изгледа с онзи типичен за Мрачния Рал поглед.
— Кажи ми къде е Ричард и ще пусна Кара.
— Не му казвай! — изкрещя Морещицата. — Не му казвай!
— Не мога, дори и да искам — викна й в отговор Калан. — Не знам къде сте го скрили.
Дрефан вдигна книгата, която бе донесла Калан.
— Какво е това?
Погледът й се спря върху зловещата мастиленочерна корица. Тази книга й трябваше. Иначе Ричард щеше да умре.
— Е, все едно, няма да ти е необходима повече.
— Не! — изкрещя тя, щом видя какво се кани да направи Дрефан с книгата. — Моля те!
Той я погледна, държейки ръката си над кладенеца на Плъзгата.
— Кажи ми къде е Ричард. — Той се усмихна и повдигна вежда. — Е?
Хвърли книгата в кладенеца. Сърцето на Калан пропадна в бездънната яма. Плъзгата, която вечно надничаше отвътре, сега никаква я нямаше. Вероятно се бе уплашила от крясъците.
— Дрефан, пусни Кара. Моля те. Нали имаш мен. Прави каквото искаш с мен, но, моля те, пусни Кара.
Той й се усмихна с най-зловещата усмивка, която Калан някога бе виждала. Съвсем същата като на Мрачния Рал.