— О, не се притеснявай, с теб възнамерявам да напра вя каквото искам. Когато му дойде времето. Той отново се обърна към Кара:
— Как са плъховете, Кара? Вече готова ли си да говориш?
Кара изруга през стиснати зъби.
Дрефан посегна в една чанта и извади отвътре плъх, като го стискаше за врата. Размаха го пред очите й, щом тя се опита да извърне поглед. Приближи го над лицето й. Животното започна да цвърчи и да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от хватката на Дрефан, докато в същото време оставяше по бузите, брадичката и устните на Кара кървави следи.
— Моля те — зави Кара. — Моля те, махни ги!
— Къде е Ричард?
— Добри духове, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми! — започна да повтаря отново и отново тя.
— Къде е Ричард?
Тялото на Кара започна да се мята неконтролируемо.
— Мамо! — крещеше. — Помогни ми! Мамо! Махни ги! Мамоооо!
Кара бе сама в клетката с плъхове, в затвор от болка и ужас. Отново бе станала безпомощно дете, молещо утеха и защита от майка си, викащо майка си.
Калан се давеше в сълзи. Това бе по нейна вина. Тя бе казала на Дрефан, че Кара се страхува от плъхове.
— Кара, прости ми! Не знаех!
Морещицата се мяташе неистово — малко момиченце, молещо в ужас майка си да махне плъховете.
Калан се напрегна да освободи едната си ръка. Въжетата бяха твърде здрави и стегнати. Напъна пак с всичка сила. Пръстите й бяха изтръпнали. Грубото въже се врязваше в плътта й.
Притисна длани в чантата на Надин, търсейки нещо остро, с което да ги пререже. Чантата бе платнена, с гладка дървена дръжка. Чантата.
Извърна се на една страна, пръстите й напипаха копчето. Помъчи се да го прекара през илика, но пръстите й бяха станали безчувствени и от този ъгъл бе почти невъзможно да ги контролира. Започна да човърка с нокът копчето, за да го накара да излезе, или пък да го откъсне. Беше зашито с дебел конец, предвидено да издържа тежестта на чантата. Най-сетне успя да го пъхне през дупката.
Надвеси се над съдържанието на чантата, опитвайки се да разгледа всичко. Всеки пронизителен писък на Кара я караше да подскача. Всеки път, когато Кара викаше майка си да я спаси от плъховете, Калан с мъка потискаше собствения си стон.
Вдигна поглед и видя Дрефан да бърше с един плъх лицето на Кара. Беше прекършил гръбнака на друг и го притискаше в гърлото й. Калан стисна зъби и продължи да преравя с пръсти шишенцата в чантата.
Кара й бе сестра по Агиел. Трябваше да направи нещо. Калан бе единствената й надежда. Изви врат, за да види знаците върху шишенцата. Не можеше да намери търсеното. С пръсти опипваше релефните символи, издълбани върху роговата повърхност. Веднъж й се стори, че е напипала търсеното и надеждите й политнаха във висините, но веднага след това разбра, че кръгчетата са били три. Отделяше настрани всяко шишенце, което бе прегледала.
Бръкна още по-навътре и откри още едно. Пръстите й слепешката се плъзнаха по резките. Напипаха кръг. После още един. И накрая черта. Стисна го между пръстите си, опитвайки се да застане така, че да може да види дали е разчела правилно знака му. Изпусна го. Наклони се на една страна и го погледна на пода. Видя два кръга и хоризонтална линия, която ги пресича. Точно това търсеше — куче биле.
Надин я бе предупредила да не отпушва дървената запушалка, беше й казала колко е опасно веществото да попадне в очите или в лицето. Можело да обездвижи човек за известно време — така й бе казала. Да го направи — за известно време.
Калан придърпа шишенцето между пръстите си. Дръпна лекичко дървената запушалка, за да я поосвободи. Беше плътно натикана, за да не изтече опасната субстанция. Пръстите й бяха толкова безчувствени, че почти не усещаше сила в тях. Стисна зъби и опита отново. Още не искаше да го отваря напълно, но трябваше да провери дали ще може, когато се наложи.
С ръцете зад гърба нямаше да успее да го хвърли. Мозъкът й работеше трескаво да измисли начин как да го използва. Трябваше да направи нещо. Ако не измисли план, Кара скоро ще умре. И тогава Дрефан ще премине на любящата си съпруга.
Кара изкрещя в агония:
— Моля те, мамо, махни плъховете от Кари. Моля те, мамо, моля те. Помогни ми, моля те, помогни ми.
Умолителните викове, породени от безпомощен ужас, разкъсваха сърцето на Калан. Не издържаше повече. Трябваше да реши какво ще прави, когато му дойде времето. Трябваше да действа.
— Дрефан! Той извърна глава.
— Готова ли си да ми кажеш къде е Ричард? Калан си спомни последните думи на Натан към нея: „Трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.“ Може би това щеше да спася Кара.