— Ричард? Какво общо имам аз с Ричард? Нали знаеш, че искам теб.
Той се усмихна разбиращо, доволно.
— Съвсем скоро, скъпа. Още малко. Ще почакаш — обърна се към Кара.
— Не, Дрефан! Не мога да чакам повече. Искам те сега. Имам нужда от теб сега. Не мога да устоя повече на желанието си. Не мога да се преструвам повече. Искам те.
— Казах…
— Също като майка ти.
При думите й той замръзна на място.
— Искам те както майка ти, курвата, е искала баща ти.
Лицето му помръкна. Той се извърна към нея като разярен бик, пронизителните му очи се впиха в лицето й.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш много добре какво искам да кажа. Трябва да бъда обладана, също както баща ти е обладал майка ти.Искам го така. Само ти можеш да ме задоволиш. Направи го. Направи го сега. Моля те.
Той се изправи — огромен, внушителен. Мускулите му изпъкваха релефно върху тялото му. Веждите му се свъсиха в онази типична за Рал гримаса.
— Знаех си — задъхано промълви той. — Знаех си, че в крайна сметка ще се отдадеш на мръсното си, перверзно желание.
Той се поколеба, поглеждайки Кара.
— Да, прав си. Винаги си прав, Дрефан. Ти си по-умен от мен. През цялото време беше прав. Повече не мога да те заблуждавам. Дай ми онова, което искам. Дай ми онова, от което имам нужда. Моля те, Дрефан. Умолявам те. Имам нужда от теб.
Изражението на лицето му бе страховито. Говореше недвусмислено за лудост. Ако можеше да се скрие в камъка, сигурно щеше да го направи. Дрефан освободи ножа на колана си, езикът му облиза устните. Тръгна към нея. Калан нямаше как да знае какъв огромен ефект оказаха думите й върху него. Във внезапната си паника тя завъртя запушалката на шишенцето. Цялото лице на Дрефан, осанката му се промениха. Той бе едно масивно чудовище, летящо към нея. Очите му се свиха в зверска омраза. В дива ненавист. Ненавист към нея.
Тя преглътна внезапния ужас, надигащ се в гърлото й. Добри духове, какво направи? Плъзна крак по каменния под, опитвайки се да отстъпи назад. Вече бе стигнала до стената. Как ще успее да посипе пудрата върху лицето му? Добри духове, какво правя?
Завъртя запушалката с последни сили. Шишенцето се отпуши. Дрефан тъкмо коленичеше пред нея.
— Кажи ми колко много искаш да ти доставя удоволствие!
— Да! Искам те. Веднага. Достави ми удоволствието, което единствен ти можеш да ми дадеш.
Той се надвеси над нея с вдигнат в ръката нож. Калан се опита да се придвижи към него. Гърчейки се, успя да се извърне на една страна и с всичка сила хвърли шишенцето към лицето му. От инерцията самата тя се строполи на пода. Паднала по очи, не можеше да види какво е направила. Не знаеше дали е уцелила, дали мазната пудра е успяла да се изсипе от шишенцето, дали то е отхвръкнало в правилната посока. Дали е била достатъчно близо. Затаи дъх в очакване на удар с нож — представи си го, знаеше, че ще последва. Почти усещаше острието, раздиращо плътта й.
Дрефан се препъна и политна назад. Калан извърна глава и го видя как пада по гръб и започна да се гърчи, да се задъхва.
Тя се претърколи и се завтече към Кара. Опита се да заобиколи Дрефан, но нямаше достатъчно място. Сгърчената му ръка намери глезена й. Тя го ритна, за да се освободи. Пръстите му се вкопчиха още по-здраво. Придърпаха я към него. Едва дишащ, той бясно заопипва около себе си с другата си ръка, опитвайки се да докопа нещо. Не виждаше къде пипа.
Калан видя жълтата пудра, разсипана по бузата и врата му. Не бе попаднала в очите му, както се бе надявала. Не бе успяла да уцели носа или устата му. Само половината от лицето му. Почти се бе провалила. Не знаеше за колко време ще го спре, но едва ли щеше да е за дълго.
Добри духове, нека бъде достатъчно. Шишенцето бе от другата му страна. Нямаше как да стигне до него. Събирайки цялата си сила, използва момента, в който той дръпна крака й, и го изрита в лицето. Уцели ухото му, почти го откъсна от главата му. Той изрева и пусна крака й.
Калан отчаяно риташе, за да се изтръгне от хватката му. Накрая успя. Строполи се върху Кара. Изправи се, седнала на пода с гръб към нея.
— Дръж се, Кара, моля те, дръж се. Тук съм. Ще ги махна от теб. Кълна се, че ще ги махна.
— Моля те, мамо — проплака Морещицата. — Толкова боли… Боли… Боли.
Калан подви крака и седна върху тях, за да може да стигне до по-високо. Изпружи врат, надзъртайки над рамото си, за да види какво прави. Напипа веригата. Беше нажежена, пръстите й мигом се отдръпнаха. Наложи си да я стисне отново. Започна да дърпа железния възел, да го клати, да го извива, да го бута.
С нажежените си пръсти усети как веригата поддава, как една от брънките се освобождава. Хвърли бърз поглед към Дрефан, който продължаваше да се бори за глътка въздух, но бе изпънал крака и прибрал ръцете си до тялото. Какво прави?