— Каза ги тихичко, нали, когато го правеше. Повтори трите хармонии тихичко. Не ги произнесе на глас. Кажи ми, че не си ги произнесла високо.
— Трябваше. Кара ги помнеше и ми ги каза. После ги повторих на глас няколко пъти.
Зед примигна.
— Повече от веднъж?
— Зед — промърмори Ан, — какво ще правим сега?
— Защо? — попита Ричард. — Какъв е проблемът?
— Нищо, за което да се притесняваш. Просто не ги казвай гласно. Никой от вас.
— Зед — едва чуто прошепна Ан, — ако е освободила…
Зед вдигна ръка, за да я накара за замълчи.
— Какво можех да направя? — опита се да се защити Калан. — Ричард бе приел магията от книгата, донесена от ветровете. Беше заразен с чумата. Само дъх-два го деляха от смъртта. Щеше да умре след минути — най-много. Да не би да искате да ми кажете, че трябваше да го оставя да умре?
— Разбира се не, скъпа моя. Постъпила си правилно.
— Зед повдигна вежда към Ан и се надвеси към нея. — Ще го обсъдим по-късно. Ан скръсти ръце.
— Разбира се. Направила си единственото възможно нещо. Всички сме ти благодарни, Калан. Постъпила си правилно.
Зед изглеждаше замислен и сериозен.
— По дяволите, Ричард, Храмът на ветровете се намира в отвъдния свят. Как успя да влезеш?
Ричард погледна към вихрещото се наблизо празненство.
— Ще трябва и двамата да ти разкажем историята. Поне част от нея. Но днес е денят, в който с Калан ще се оженим. — Той се усмихна. На Калан й се стори, че е на сила. — А разказът ни ще е тежък. Предпочитам да е някой друг път. Не мога, точно сега…
Зед погали с пръсти гладката си брадичка.
— Разбира се, Ричард. Разбирам. И си прав, друг ден. Но Храмът на ветровете… — Той повдигна пръст, в невъзможност да потисне въпроса си. — Ричард, какво трябваше да оставиш в Храма, за да се завърнеш?
Ричард погледна дядо си в очите.
— Познание.
— И какво си донесе?
— Разбиране.
Зед прегърна бащински Ричард и Калан.
— Чудесно е за теб, Ричард. Чудесно е. Радвам се и за двама ви. Спечелихте си го този ден. Нека засега оставим настрани другата работа и да празнуваме, да се радваме на сватбата ви.
СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА
Те се радваха на компанията на близки и приятели цял ден, разговаряха и се смееха, празнувайки заедно с Калните. Калан се опитваше всячески да не обръща внимание на начина, по който дълбокото й деколте разкрива гърдите й. Не беше лесно, като се има предвид, че непрекъснато се появяваха хора, които й повтаряха, че има чудесни гърди. Ричард непрекъснато питаше кой какво казва. Тя реши, че ще е най-добре да излъже. Каза му, че й правят комплименти за роклята.
Щом слънцето боядиса небето в златисто, най-после настъпи моментът.
Калан стисна Ричард за ръката, сякаш това бе единствената й връзка със света. Той с мъка отделяше очи от нея. Всеки път, щом погледите им се, срещнеха, на устните му блесваше усмивка, която не можеше да скрие.
Сърцето на Калан преливаше от щастие, виждайки колко много харесва той роклята, ушита й от Веселан. Толкова отдавна мечтаеше да я облече, толкова отдавна бленуваше за този момент. Толкова често, с цялото си сърце, се бе надявала този момент да настъпи. Толкова често се бе обливала в ужас, че това няма да се случи. Толкова пъти нещо се бе случвало и моментът бе отлаган за в бъдещето. А сега се случваше.
Ричард повтори думите на Калните, без да съзнава, че изказва комплимент към гърдите й. Той си мислеше, че изразява възхищение от роклята й. Всички му отвърнаха с широки усмивки, радостни, че той е съгласен с тях и казва думите на езика им. Калан усети как лицето й пламва. Ричард изглеждаше великолепно в черно-златната си магьосническа одежда. Всеки път, когато Калан го погледнеше, грейваше в усмивка. Тя се жени за Ричард. Най-сетне. Краката й се подкосиха в синята рокля.
Кара, застанала отзад, я стисна приятелски по рамото. Веселан, заела мястото си от едната й страна, сияеше от гордост. Савидлин бе до Ричард, също толкова изпълнен с щастие и гордост. Отзад бяха Зед и Ан. Зед дъвчеше нещо. Калан тихо се помоли на добрите духове този път всичко да мине благополучно, този път най-сетне да се случи. Не можеше да си избие от сърцето тревогата, че в последния момент нещо ще им попречи.
Пред тях се изправи Пилето, скръстил ръце. Зад него се бе разположило цялото село на Калните, всички готови за събитието. Когато всички притихнаха, Пилето започна, страхът на Калан се стопи, изтласкан от радостна приповдигнатост. Докато Пилето говореше, Чандален, застанал до него, повтаряше думите на езика на Ричард, за да може той и приятелите му да ги чуят.