Когато се отдалечиха така, че стражите, пазещи коридора между две стълбищни площадки, да не могат да ги чуят, и преди да стигнат завоя, отвеждащ към коридора пред дупката, пълен с войници, поставени там от тях, Калан се огледа. Кара беше красива, но от нея се излъчваше някаква заплаха, докато се промъкваше по празния коридор.
— Кара, мога ли да ти задам един личен въпрос?
Кара сключи ръце зад гърба си и продължи напред.
— Ти си сестра на Агиела. Питай.
— Преди ми каза, че колебанието може да ти струва живота или живота на някой, когото обичаш. Говореше за себе си, нали?
Кара забави крачка и спря. Дори на слабата светлина Калан можа да види, че лицето й пребледня.
— Въпросът наистина е личен.
— Не си длъжна да ми отговаряш. Не искам да ти прозвучи като заповед или нещо подобно. Просто се питах — женски разговор. Ти знаеш толкова много за мен, а аз за теб — почти нищо, освен че си Морещица.
— Не винаги съм била Морещица — прошепна Кара. Погледът й бе загубил заплашителните си искри. Сега тя приличаше на изплашено малко момиченце. Калан беше сигурна, че спътницата й не забелязва празния коридор, по който се движеха. — Вероятно няма причина да не ти отговоря. Както сама каза, никой не може да ме обвини за онова, което ми е сторено. Други са отговорни. В Д’Хара всяка година се избираха момичета, които да бъдат обучавани за Морещици. Говори се, че най-големите жестокости се извличат от момичетата с най-нежни сърца. За имената на онези, които отговарят на изискванията, се плащат награди. Бях още дете — едно от изискванията, — при това на подходяща възраст. Момичето и родителите му биват отвеждани — родителите, за да бъдат убити по време на обучението. Моите родители не знаеха, че имената ни са продадени на ловците. — Лицето и гласът на Кара загубиха емоционалността си. Всичко у нея стана безизразно, сякаш разказваше за миналогодишната жътва. Но думите, ако не тонът й, бяха наситени с повече от достатъчно чувства. — Двамата с баща ми бяхме в двора зад къщата, колехме пилета. Когато те дойдоха, нямах представа кои са. Баща ми знаеше. Видя ги да се спускат по хълма, между дърветата. Изненада ги. Но бяха повече, отколкото бе видял. Или с колкото можеше да се справи. Предимството му бе само за няколко мига. Започна да ми крещи: „Кари, ножа! Кари, вземи ножа!“ Сграбчих го, защото така ми каза. Държеше трима от мъжете. Беше едър човек. Изкрещя отново: „Кари, промуши ги! Наръгай ги! Бързо!“ — Кара се взря в очите на Калан. — Аз останах като вцепенена. Поколебах се. Не исках да намушквам когото и да е. Да нараня човек. Просто останах на място. Не можех дори пиле да убия. Татко ги колеше.
Калан не знаеше дали Кара ще продължи. В мъртвешката тишина реши, че ако сама не го направи, няма да й задава повече въпроси. Морещицата извърна лице от очите на Калан, потънала във виденията си, после продължи:
— Някой се приближи към мен. Това няма да го забравя до края на дните си. Погледнах и видях онази жена онази красива жена, най-красивата, която някога съм виждала, със сини очи и руса коса, сплетена на дълга плитка. Слънчевите лъчи, промушващи се между листата, хвърляха отблясъци върху червените й кожени одежди. Усмихна ми се и взе ножа от ръката ми. Усмивката й не беше хубава, стори ми се някак змийска. Така я наричах винаги мислено — Змията. Щом се изправи, каза: „Не е ли трогателно? Малката Кари не иска да нарани никого с ножа си. Колебанието ти току-що те направи Морещица, Кара. Започна се“. — Кара стоеше като вцепенена, сякаш превърнала се в камък. — Държаха ме в малка стая с малки решетки долу на вратата. Не можех да излизам. Но плъховете можеха да влизат. Нощем, когато повече не можех да стоя будна и заспивах, те се вмъкваха в празната ми малка стаичка и започваха да гризат пръстите на ръцете и краката ми. Когато преградих решетката, Змията ме преби почти до смърт. Плъховете обичат кръв. Възбужда ги. Научих се да спя на кълбо, с ръце свити в юмруци и пъхнати под корема ми, където плъховете не можеха да ги стигнат. Но те докопваха пръстите на краката ми. Опитах да сваля ризата си и да увия с нея голите си крака, но тогава, ако не спях по корем, те започваха да гризат зърната на гърдите ми. Да лежа гола върху студения под, с ръце под корема, само по себе си беше изтезание, но така обикновено оставах будна по-дълго. Ако плъховете не успееха да се доберат до пръстите на краката ми, започваха да си търсят друга цел — ушите ми или носа, или краката. Докато не се събудя внезапно и не ги прогоня. Нощем чувах крясъците на останалите момичета, нахапани от плъховете. Все имаше по някоя, която плачеше и зовеше майка си. Понякога установявах, че чувам собствения си глас. Друг път се будех от малките лапички на плъховете, драскащи лицето ми, от муцунките им, обърсващи бузите и и от малките им студени нослета, притиснати в устните ми, душейки за трошица храна. Реших да спра да ям и да оставям паницата каша и комата хляб на пода, с надеждата, че плъховете ще изядат вечерята ми и ще ме оставят на мира. Не се получи. Храната само привличаше цели орди плъхове, а когато свършваше… Оттогава нататък щом Змията ми донесеше храна, я дояждах до последната трошица. Понякога, когато идваше с вечерята, ме дразнеше. Казваше: „Не се колебай, Кара, иначе плъховете ще ти изядат вечерята.“ Знаех защо го казва това „Не се колебай“. Така ми напомняше какво бе коствало колебанието ми на мен и на родителите ми. Когато измъчваха майка ми до смърт пред очите ми, Змията каза: „Виждаш ли какво стана, Кара, заради твоето колебание? За това, че бе твърде плаха?“ Учеха ни, че Мрачният Рал е Татко Рал. Нямахме друг баща освен него. При третото ми пречупване, когато ми заповядаха да измъчвам собствения си баща до смърт, Змията ми каза да не се колебая. Така и направих. Баща ми молеше за милост. „Кари, моля те“, стенеше той, „Кари, не ставай каквато искат да станеш“. Но аз не се поколебах нито за миг. От този момент нататък единственият ми баща беше Татко Рал. — Кара вдигна Агиела си и втренчи очи в него, докато го въртеше с пръсти. — За това си спечелих Агиела. Същият Агиел, с който ме обучаваха. Спечелих прозвището Морещица.