Кара отново погледна Калан в очите, сякаш от далечно разстояние, а не от двете крачки, които ги разделяха. От Другата страна на лудостта. Лудост, която други бяха вселили в нея. От онова, което видя в дълбините на тези сини очи, на Калан й се стори, че самата тя се е превърнала в камък.
— После и аз станах Змия. Стоях под лъчите на слънцето надвесена над малки момичета, измъквах ножа от ръката им, когато се колебаеха, не желаейки да наранят когото и да било.
Калан винаги бе мразила змиите. Сега ги мразеше дори още повече.
По лицето й блеснаха сълзи, по бузите й останаха искрящи следи.
— Съжалявам, Кара — прошепна тя. Стомахът й се преобърна. Не искаше нищо повече от това да прегърне жената в червено пред себе си, но не можеше да помръдне от мястото си.
Факлите съскаха. В далечината чу приглушения шепот на разговарящите стражи. В коридора се разнесе тих кикот. Някъде наблизо от тавана капеше вода, която отекваше в малка зелена локвичка. Калан чуваше как собственото й сърце препуска в ушите.
— Господарят Рал ни освободи от това.
Калан си спомни Ричард да й разказва, че едва не се е разплакал при вида на двете Морещици, заливащи се от смях, докато хранят катерички. Калан си даваше сметка за огромната крачка, която представляваше този смях. Ричард бе разбрал лудостта. Калан нямаше представа дали тези жени ще могат някога да я превъзмогнат, но ако сега имаха шанс да го сторят, то бе единствено заради Ричард.
Лицето на Кара отново помръкна.
— Да вървим да видим как този Марлин е възнамерявал да нарани Господаря Рал. Но не очаквай да проявя милост, ако се поколебае да признае всяка мъничка подробност.
Под зоркото око на сержант Колинс един от стражите отключи желязната врата и се отдръпна, сякаш ръждясалата ключалка беше единственото, което опазваше всички в Двореца от зловещата магия долу в дупката. Други ма огромни мъжаги без никакво усилие придърпаха тежката подвижна стълба.
Преди Калан да успее да отвори вратата, чу приближаващи гласове и стъпки. Всички извърнаха глави към шума.
Беше Надин, придружавана от войници.
Търкаше длани една в друга, сякаш да ги сгрее, и пристъпваше в средата на обръча от огромните стражи в кожени униформи.
Калан не отвърна на ведрата й усмивка.
— Какво правиш тук?
— Ами нали каза, че съм твой гост. При всичките тези прекрасни стаи, исках да се поразходя. Помолих стражите да ми покажат пътя надолу. Искам да видя този убиец.
— Казах ти да чакаш горе в стаята си. Казах ти, че не искам да идваш с мен при него.
Изящните вежди на Надин се извиха нагоре.
— Започва да ми омръзва да бъда третирана като някаква тъпоумна тиква. — Тя повдигна деликатния си нос.
— Аз съм лечителка. Там, откъдето идвам, хората ме уважават. Слушат ме, когато им говоря. Когато кажа на някого да направи нещо, го прави. Ако предпиша на някой съветник сироп три пъти дневно и му препоръчам да пази леглото, той прави точно това, докато не вдигна забраната.