Щом ръката му падна от решетката, Калан пусна гърлото му. Течението го отнесе. Тялото му се плъзна през отвора на решетката и полетя в пропастта.
Калан разбра — почти беше пипнала Джаганг, но се провали. Мислите му, способностите му на пътешественик по сънищата действаха твърде светкавично в сравнение с Изповедническата й магия.
Надин си проправяше път към нея.
— Хвани ме за ръката! Не мога да се държа повече.
Калан се вкопчи в китката й. Използването на силата изтощаваше Изповедника до смърт. След като бе изразходвала магията си, дори Калан, Майката Изповедник, вероятно най-силният Изповедник, раждал се някога, имаше нужда от няколко часа, за да се възстанови, преди да може да използва отново силата си. Още повече време й бе необходимо, за да се възстанови напълно. Беше изтощена и не можеше повече да се бори с течението. Без Надин също щеше да политне в пропастта.
Подтиквана от Надин, Калан успя да се върне на каменните стъпала. Треперейки от студ, двете успяха да се изправят на крака. Осъзнала отминалия ужас, който едва ги бе оставил живи, Надин зарида. Калан беше твърде изтощена да направи същото, но знаеше как се чувства Надин.
— Не го докосвах, докато ти използваше магията си срещу него, но ми се стори, че тялото ми се разчленява на съставните си части. Не си… ми направила нещо, нали? Нещо магическо? И аз ли ще умра?
— Не, ти си добре — увери я Калан. — Почувства болката, защото беше твърде близо, това е всичко. Ако го беше докоснала, щеше да е къде-къде по-лошо. Щеше да е свършено с теб.
Надин само кимна в отговор. Калан я прегърна и й прошепна благодарност в ухото. Надин се усмихна, прогонвайки сълзите.
— Трябва да се върнем при Кара — каза Калан. — Да побързаме.
— Как? Факлата я няма. Не можем да минем отвън, а опитаме ли се да се върнем назад, ще бъде тъмно като в гроб. Не искам да се връщам в тъмното. Невъзможно е да се оправим, преди войниците да са дошли да ни търсят с факли.
— Няма невъзможни неща — уморено възрази Калан.
— Винаги завивахме надясно, така че сега можем да вървим по лявата стена и по нея, по нея, да се върнем обратно.
Надин протегна ръка, посочвайки в тъмнината:
— Докато следвахме коридора, всичко беше наред, но после преминахме в този тунел и прекосихме от другата страна. Тук няма стъпала. Никога няма да намерим пътя.
— Водата, която тече над стъпалото в средата, издаваше различен звук. Не забеляза ли? Ще го позная. — Калан я хвана за ръката, за да й вдъхне кураж. — Трябва да опитаме. Кара има нужда от помощ.
Надин застина за миг в безмълвен ужас, после каза:
— Добре, но почакай малко.
Тя отпори ивица плат от ръба на роклята на Калан и овърза раната на ръката й, стягайки възможно най-силно. Докато завързваше възела, Калан подскочи от болка.
— Да вървим — каза Надин. — Но внимавай с раната, докато не я зашия и не я намажа с мехлем.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
По обратния път в отводнителния тунел се движеха мъчително бавно. Сляпото опипване на студената хлъзгава стена, водата, плискаща се около глезените им, и постоянният страх да не паднат в бушуващия поток в тъмнината, но поне не бяха застрашени от ужаса Марлин да изскочи от бездната, да ги сграбчи за краката и да ги завлече надолу. Когато Калан чу шумът на водата да се променя и да отеква в коридора, стисна Надин за ръката и заопипва пода с крак, докато не стигна до спасителната каменна пътечка.
На средата на пътя през лабиринта от тунели и коридори ги пресрещнаха войниците и осветиха пътя им с факли. Докато продължаваха упорито напред в черното нищо, Калан следваше като в сън танцуващите пламъци. С усилие поставяше единия си крак пред другия. Не искаше нищо друго, освен да легне и да почива, па било то и върху студения влажен камък.
Коридорът пред дупката беше изпълнен със стотици мрачни войници. Стрелците бяха заредили лъковете си. Копията бяха в готовност, също както и мечовете и брадвите. Другите оръжия, останали след битката с Марлин, все още стърчаха, врязани в камъка. Калан се съмняваше, че биха могли да бъдат махнати оттам без помощта на магия. Труповете и ранените бяха разчистени, но на местата им се виждаха кървави петна.
От дупката вече не се чуваха крясъци.
Сред тълпата Калан разпозна капитан Харис, с когото се бе видяла по-рано същия ден в Приемната.
— Някой слезе ли долу да й помогне, капитане?
— Не, Майко Изповедник. — Той дори не се чувстваше неловко да признае страха си. Д’Харанците се страхуваха от магия и не считаха недостойно да го крият. Господарят Рал беше магия срещу магия. Те бяха стомана срещу стомана. Нещата бяха прости и ясни.