Калан не можеше да укорява мъжете в коридора, че са оставили Кара сама долу. Бяха показали смелост в битката с Марлин. Мнозина бяха паднали убити или пък сериозно ранени. Слизането долу в дупката беше по-различно от обикновена битка. Според тях да се защитаваш беше едно, да отидеш сам да си търсиш белята, забърквайки се с магия — съвсем друго.
За своята част от сделката — стомана срещу стомана — Д’Харанските войници се бореха до смърт. Очакваха Господарят Рал да изпълни своята част — магия срещу магия.
Калан прочете страха във вперените с очакване в нея очи.
— Убиецът — мъжът, който излезе през дупката — е мъртъв. Всичко свърши.
В коридора отекнаха спотаени въздишки на облекчение. По загриженото изражение на капитана Калан осъзна, че сигурно изглежда доста ужасно.
— Мисля, че трябва да ви доведем помощ, Майко Изповедник.
— По-късно — Калан тръгна към стълбата. Надин я последва. — Откога не издава звук, капитане?
— Може би от около час.
— Това означава, откакто Марлин е мъртъв. Елате с нас и вземете още няколко войници, за да можем да я изнесем.
Кара лежеше в дъното на помещението, близо до стената, където Калан я бе видяла за последен път. Коленичи от едната й страна, Надин от другата, зад тях войниците осветяваха с факлите.
Морещицата се гърчеше на земята. Очите й бяха затворени и вече не крещеше, но се тресеше неудържимо, краката и ръцете й се блъскаха в каменния под.
Давеше се в собственото си повръщано. Калан я сграбчи за кожената дреха и я обърна на една страна.
— Отвори й устата!
Надин се наведе и пъхна пръста си в устата й. С другата си ръка натисна челюстта надолу и задържа така. Калан на два пъти бърка в гърлото й с пръсти, докато прочисти дихателните й пътища.
— Дишай! — извика тя. — Дишай, Кара, дишай!
Надин тупна проснатата на пода жена по гърба, предизвиквайки гъргореща, слюнчеста, задъхана кашлица, която постепенно заприлича на чисто, макар и учестено дишане.
Макар да можеше да диша, тя все още продължаваше да се гърчи. Калан се почувства безпомощна.
— Най-добре да си донеса нещата — каза Надин.
— Какво й е?
— Не съм съвсем сигурна. Някакъв пристъп. Не съм специалист, но ми се струва, че трябва да го спрем. Може би ще мога да й помогна. Не може да нямам нещо в чанта та.
— Вие двамата, вървете да й показвате пътя. Оставете тук факла.
Надин и двамата войници забързаха нагоре по стълбата, след като единият пъхна факлата в решетката на стената.
— Майко Изповедник — каза капитан Харис, — преди малко в Приемната зала дойде Рауг’Мос.
— Дойде какво?
— Рауг’Мос. От Д’Хара.
— Не знам много за Д’Хара. Какво е това?
— Тайна секта. Самият аз не знам много за тях. Рауг’Мос живеят уединено и рядко се показват сред хората…
— На въпроса. Какво прави тук?
— Дошлият тук е самият Първи свещеник на Рауг’Мос. Те са лечители. Казва, че почувствал, че Господарят Рал е станал владетел на Д’Хара, и дошъл да предостави услугите си на новия си господар.
— Лечител? Е, не стой тук като дърво, бягай да го доведеш. Може да успее да помогне. Побързай.
Капитан Харис удари с юмрук сърцето си и се спусна към стълбата.
Калан пое главата на Кара в скута си и я притисна към себе си, мъчейки се да успокои конвулсиите й. Нямаше какво друго да направи. Знаеше доста за това как се причинява болка на хората, но не и как се лекуват. Толкова й беше додеяло да наранява. Прииска й се да знае повече за това как да помага. Като Надин.
— Дръж се, Кара — прошепна тя, докато люлееше треперещата жена. — Помощта идва. Дръж се.
Нещо привлече погледа й към горната част на отсрещната стена. Посрещнаха я думи, издълбани в камъка. Тя знаеше почти всички езици в Средната земя — като всеки Изповедник, — но нямаше никаква представа от високо Д’Харански. Това беше мъртъв език. Малцина го знаеха.
Ричард го учеше. Двамата с Бердин заедно се мъчеха над превода на дневник, намерен в Кулата — дневникът на Коло, както го бяха нарекли, — написан на високо Д’Харански по време на Голямата война отпреди три хиляди години. Ричард щеше да успее да прочете пророчеството на стената.
Прииска й се да не можеше. Не искаше да знае какво казва. Пророчествата винаги бяха им докарвали единствено проблеми.
Не й се искаше да повярва, че Джаганг е насочил срещу тях стихията на неизвестно чудовищно мъчение, но не намираше оправдание да не му вярва. Притисна бузата си до челото на Кара и затвори очи. Не искаше да вижда пророчеството. Искаше да изчезне.
Калан усети как по бузите й се стичат сълзи. Не искаше Кара да умре. Не знаеше защо съчувства толкова много на тази жена, освен може би защото никой друг не го правеше. Войниците дори не бяха дошли да видят защо е престанала да крещи. Можеше да се задави до смърт в собственото си повръщано. Нещо толкова просто и банално, а не магия, можеше да я убие, защото другите се страхуваха или може би защото никой не го беше грижа дали тя ще умре.