Ричард се отлепи от масата, стиснал зъби. Не беше в настроение за закачки. Стана.
— Не, Райна, няма да ви наказвам. Можете да си вървите.
Двете Морещици се усмихнаха. Бердин се наклони към Райна и прошепна, но достатъчно силно, за да чуе и той:
— Осъзнава, че ние най-добре знаем как да го пазим.
Всички се запътиха към вратата.
— Преди да си тръгнете — каза Ричард, заобикаляйки масата, — искам да знаете едно.
— Какво е то? — попита Бердин.
— Че ме разочаровахте.
Райна направи гримаса.
— Разочаровали сме те? Няма да ни се караш, нито да ни крещиш, ще ни кажеш само, че сме те разочаровали, така ли?
— Точно така. Разочаровахте ме. Мислех, че мога да ви имам доверие. Оказа се, че не е така. — Ричард се из върна. — Свободни сте.
Бердин се покашля.
— Господарю Рал, двамата с Улик тръгнахме с теб по твоя заповед.
— О? Значи ако бях оставил вас двамата да защитава те Калан вместо Райна, щяхте да направите каквото съм ви заповядал и да останете при нея?
Тя не отвърна.
— Разчитах на всички вас, а вие ме накарахте да се чувствам глупак, задето съм го правил. — Той стисна юмруци, вместо да кресне: — Щях сам да се заема със защитата на Калан, ако знаех, че не мога да се доверя на вас.
Ричард се облегна на рамката на прозореца и се загледа в студената пролетна утрин. Четиримата зад него смутено запристъпваха от крак на крак.
— Господарю Рал — обади се накрая Бердин, — готови сме да дадем живота си за теб.
Ричард се завъртя към тях.
— И да оставите Калан да загине! — Той положи усилия, за да се овладее. — Всичко, което искате, е да жертвате живота си за мен. Да продължавате да си играете игричките. Да се правите, че правите нещо важно. Да си играете на мои гардове. Занапред искам просто да не ми се пречкате. Нито на мен, нито на хората, които се опитват по някакъв начин да спрат Императорския орден.
Той посочи с ръка вратата.
— Свободни сте!
Бердин и Райна се спогледаха.
— Ще бъдем отвън, в коридора, ако имаш нужда от нас, Господарю Рал.
Ричард ги изгледа с такъв леден поглед, че лицата им изгубиха цвета си.
— Няма да имам нужда от вас. Нямам нужда от хора, на които не мога да имам доверие.
Бердин преглътна.
— Но…
— Какво но?
Тя преглътна пак.
— Но дневникът на Коло? Не искаш ли да ти помагам в превода?
— Ще се оправя и сам. Нещо друго?
Четиримата поклатиха глави.
Тръгнаха да излизат един по един. Райна, останала последна, спря и се извърна. Тъмните й очи се втренчиха в пода.
— Господарю Рал, някой път ще ни изведеш ли пак на разходка да храним катерички?
— Зает съм. А те ще се оправят чудесно и без нас.
— Ами… ами Реджи?
— Кой?
— Реджи. Онзи, дето му липсва крайчецът на опашка та. Той… седеше в ръката ми. Ще ни търси.
Ричард я гледа в продължение на цяла безмълвна вечност. Разкъсваше се между желанието да я прегърне и да й изкрещи. Беше опитал с прегръдката, или поне с нещо подобно на това, и едва не се стигна до убийството на Калан.
— Може би някой друг път. Свободни сте.
Тя си избърса носа с опакото на ръката.
— Да, Господарю Рал.
Райна тихо затвори вратата зад себе си. Ричард се стовари обратно на стола и заби пръсти в косата си. Завъртя дневника на Коло, стиснал здраво зъби. Докато той се мотаеше навън да търси дървета, Калан можеше да загине. Можеше да загине, защото хората, на които беше поверил сигурността й, се движеха според собствените си планове.
Потръпна при мисълта какво ли би могъл да направи с магията си, с яростта на магията си, ако извадеше меча в този момент. Не си спомняше някога да е бил толкова ядосан, преди да бе взел меча на истината в ръката си. Не можеше да си представи яростта на меча, прибавена към неговата ярост в момента.
Думите на пророчеството, изписано върху стената в дупката, пробягаха през мисълта му и оставиха потискащо чувство за окончателност, примесена с подигравка.
Тихо почукване на вратата прогони преследващия го, повтарящ се звук на пророческите думи от главата му. Именно това почукване очакваше. Знаеше кой е.
— Влез, Кара.
В стаята влезе високата, мускулеста, руса Морещица. Затвори вратата с гърба си. Беше свела глава, никога не я беше виждал в по-окаяно състояние.
— Може ли да говоря с теб, Господарю Рал?
— Защо си облякла червената си униформа?
Преди да отвърне, тя преглътна.
— Ами… Свързано е с нещо, което Морещиците правят, Господарю Рал.
Той не поиска обяснение. Всъщност не го интересуваше особено. Чакаше именно нея. Именно тя бе причината за гнева му.