— Разбирам. Какво искаш?
Кара се приближи до масата и застана с увиснали рамене. Главата й беше превързана, но му беше докладвано, че раната не е сериозна. По зачервените й очи личеше, че е прекарала безсънна нощ.
— Как е Майката Изповедник тази сутрин?
— Когато я оставих, си почиваше, но ще се оправи. Раните й не са сериозни — не толкова сериозни, колкото биха могли да бъдат. Цяло щастие е, че е жива, като се има предвид случилото се. Като се има предвид на първо място, че не биваше да отива долу при Марлин, както и това, че изрично ти казах, че не желая нито една от двете ви да ходи там.
Кара затвори очи.
— Господарю Рал, вината е изцяло моя. Исках да разпитам Марлин. Тя се помъчи да ме убеди да не го правя, но аз все пак отидох. Тя дойде просто за да се опита да ме накара да се върна, както беше заповядал.
Ако Ричард не беше толкова ядосан, сигурно щеше да се изсмее. Дори Калан да не му бе признала истината, я познаваше достатъчно добре, за да разпознае в признанието на Кара пълната измислица. Но знаеше още и че Кара не е положила достатъчно усилия, за да убеди Калан да не слиза при убиеца.
— Мислех, че го владея. Сбърках.
Ричард се надвеси напред.
— Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?
Раменете й потръпнаха, тя кимна, без да вдига глава. Юмрукът му по масата я накара да подскочи.
— Отговори ми! Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?
— Да, Господарю Рал.
— Имаше ли нещо неясно в заповедта ми?
— Не, Господарю Рал.
Ричард се облегна назад на стола си.
— В това ти е била грешката, Кара. Разбираш ли? Не че не си го контролирала — просто нещата са надхвърля ли възможностите ти. Да слезеш долу е било твой избор. В това се състои грешката ти. Обичам Калан повече от всичко на този свят, от всичко в който и да е свят. Няма нищо, което да ми е по-ценно от нея. Доверих се на теб, за да я защитаваш, да я пазиш от опасности.
Светлината, нахлуваща през щорите, затанцува по червената й кожена униформа, сякаш се промъкваше през горски листа.
— Господарю Рал — тихо прошепна тя. — Напълно осъзнавам провала си и знам какво означава той. Господарю Рал, имам ли право на едно желание?
— Какво желание?
Тя падна на колене и се наведе молитвено. Взе Агиела си и го стисна в двата си юмрука.
— Мога ли да избера начина на екзекуцията си?
— Моля?
— По време на екзекуция Морещиците обличат червените си одежди. Ако Морещицата е служила достойно на — господаря си, й се позволява да избере как да бъде екзекутирана.
— И ти какво избираш?
— Агиела си, Господарю Рал. Знам, че ти измених, че извърших непростим грях, но в миналото ти служих вярно. Моля те. Нека бъде с Агиела. Това е единствената ми молба. Както Бердин, така и Райна могат да го направят. И двете знаят как.
Ричард заобиколи масата. Наклони се напред, загледан в сведеното й, тресящо се тяло. Скръсти ръце.
— Отхвърля се.
Раменете й се разтресоха със стон:
— Мога ли да попитам какво ще… избере Господарят Рал?
— Кара, погледни ме — каза той меко.
Обляното й в сълзи лице се повдигна.
— Кара, наистина съм ядосан. Но независимо от всичко, независимо от яростта, която ме обзема, никога, абсолютно никога не бих пожелал екзекуцията на която и да е от вас.
— Трябва да го направиш. Аз ти измених. Не се подчиних на заповедите ти да защитавам любимата ти. Сторих непростима грешка.
Ричард се усмихна.
— Не знаех, че съществуват непростими грешки. Може да има непростими предателства, но не и грешки. Ако започнем да екзекутираме хората за допуснати грешки, опасявам се, че щях да съм отдавна мъртъв. През цялото време греша. Понякога наистина сериозно.
Тя поклати глава, втренчена в очите му.
— Една Морещица може да прецени кога е заслужила екзекуцията си. Аз я заслужих.
Ричард видя в студените й сини очи категоричността на решението й.
— Независимо дали ще я извършиш ти или аз.
Ричард остана известно време замислен, преценявайки измеренията на дълга, с който Морещицата бе обвързана. Преценявайки лудостта в тези очи.
— Искаш ли да умреш, Кара?
— Не, Господарю Рал. Откакто ти стана нашият Господар Рал, не. Точно затова трябва. Аз те предадох. Морещиците живеят и умират в името на задълженията си към своя господар. Нито ти, нито аз можем да променим онова, което трябва да стане. Животът ми приключи. Трябва да ме екзекутираш или ще го сторя сама.
Ричард знаеше, че това не е представление, целещо да събуди съчувствието му. Морещиците никога не блъфираха. Ако не успееше да промени мнението й, тя със сигурност щеше да направи онова, което смята за правилно.