С разбирането и последвалото осъзнаване на единствения му избор, той мислено скочи от ръба на разума в пропастта на безумието, където обитаваше и част от съзнанието на тази жена — а както се опасяваше, и част от неговото съзнание.
Решението бе взето със светкавична бързина.
Извади меча с порива на треперещите си мускули. Стаята се изпълни с характерния звън, който отекна и в цялото му тяло.
Този привидно простичък жест освободи магията на оръжието му. Катинарът, заключващ вратата към смъртта, беше разсечен. Сякаш блъснат от внезапен порив на вятъра, това го остави без дъх. Наоколо затанцуваха яростни бури от гняв.
— В такъв случай — произнесе той, — магията ще бъде твоя присъда и екзекуция.
Тя затвори очи.
— Погледни ме!
Цялото му тяло се гърчеше, разкъсвано от силата на магията, опитвайки се да го отнесе в потока на яростта. С усилие успяваше да овладее контрола си над нея, както ставаше винаги в такива случаи.
— Ще ме гледаш в очите, докато те убивам!
Тя отвори очи. Повдигна вежди, по бузите й се стичаха сълзи. Всичко добро, което бе вършила, цялата смелост, проявявана някога пред лицето на опасността, всички жертви в името на дълга изведнъж се обезцениха пред лицето на позора. Беше й отречена честта да умре от своя Агиел. Заради това и само заради това заплака.
Ричард прокара острието по ръката си, за да вкуси то от неговата кръв. Вдигна Меча на истината към челото си и докосна до плътта си ледената стомана, потопена в топла кръв.
Прошепна магическите думи:
— Острие, бъди искрено в този ден!
Пред него стоеше човекът, заради когото при друго стечение на обстоятелствата би могъл да изгуби Калан. Да изгуби всичко.
Тя проследи с поглед вдигащото се над главата му острие. Видя яростта, справедливия гняв в очите му. Видя танца на магията.
Танца на смъртта.
Кокалчетата и на двете му ръце бяха побелели от усилието.
Знаеше, че не може да се противопостави на желанието на магията си — ако иска да има някакъв шанс. Освободи гнева си към жената за това, че бе изоставила задължението си да пази Калан. Безотговорността й можеше да доведе до смъртта на Калан, до краха на неговото бъдеще, до унищожаването на смисъла на живота му. Той бе поверил най-скъпото си същество в ръцете й, а тя не бе оправдала оказаната й висока чест.
Можеше да се завърне и да намери безжизненото тяло на Калан, и то по вина на тази жена, коленичила сега в краката му. Само заради нея.
Очите им споделиха лудостта на онова, което и двамата вършеха, на онова, в което и двамата се бяха превърнали. Знаеха, че и за двамата няма друг начин.
Той беше решен да я посече на две.
Гневът на меча го изискваше.
Той не можеше да се примири с нищо друго.
Виждаше как го прави.
Щеше да го получи.
Щеше да получи кръвта й.
Надавайки вик от ярост, събрал цялата си сила и гняв, той завъртя острието към лицето й.
Чу се свистене.
Видя всяка искрица светлина, отразила се в блесналото острие. Видя как във въздуха се разпръскват искрящи капчици пот и сякаш замръзват на място. Можеше да ги преброи. Видя къде точно ще се стовари върху нея острието. Мускулите му нададоха вик, силен колкото и крясъкът на дробовете му.
Точно между очите й, само на милиметри разстояние от плътта й, острието се закова на място, сякаш посрещнато от непробиваема скала.
Лицето му бе плувнало в пот. Ръцете му трепереха. В стаята още кънтеше нечовешкият му вик на ярост.
Най-сетне отдръпна острието от лицето й.
Тя гледаше с огромни, опулени, немигащи очи. Дишаше бързо, накъсано, с широко отворена уста. От гърлото й излезе дълъг, протяжен вой.
— Няма да има екзекуция — дрезгаво обяви Ричард.
— Как… — прошепна тя — … как… стана това? Как можа да спре?
— Съжалявам, Кара, но магията на меча направи своя избор. Избра да живееш. Трябва да се подчиниш на решението й.
Очите й най-сетне потърсиха неговите.
— Щеше да го направиш. Щеше да ме екзекутираш.
Той бавно прибра меча в ножницата.
— Да.
— Тогава защо не съм мъртва?
— Защото магията реши друго. Не можем да поставяме под съмнение решението й. Трябва просто да й се подчиним.
Ричард с основание вярваше, че магията няма да допусне Кара да пострада. Тя никога нямаше да допусне да пострада човек, който му е приятел и съюзник. Точно на това разчиташе и той.
Но изпитваше и малко съмнение. Кара бе изложила Калан на риск, макар и несъзнателно. И той не беше напълно сигурен, че това няма да накара острието да я нарани. Така действаше магията на Меча на истината — никой не можеше да бъде напълно сигурен.
Когато Зед даде меча на Ричард, му каза, че именно в това се крие опасността. Мечът можеше да погуби враг и да спаси приятел, но магията действаше в хармония с преценката на притежателя на меча, а не на истината. Зед му беше казал, че съмнението може да доведе до смъртта на приятел или да спаси от гибел враг.