— Калан ми каза, че си й помогнала. Благодаря, Надин. Оценявам това по-високо, отколкото би могла да си представиш.
Тя вдигна рамо.
— Нали сме земляци двамата с теб. — В настъпилата тишина започна да си играе с кичур коса между пръстите.
— Томи и кльощавата Рита Уелингтън се ожениха.
Ричард се втренчи в сведената й глава и проследи с поглед движението на пръстите й.
— Предполагам, че би трябвало да се очаква. Нали така искаха родителите им.
Надин не вдигна глава.
— Направо я смазва от бой. Веднъж я бе разкървил така… нали разбираш, там долу… че трябваше да й давам сума билки и мехлеми. Хората казват, че не им е работа, и се правят, че не забелязват какво става.
Ричард не можеше да определи накъде бие. Той със сигурност не възнамеряваше да се връща в Града на елените, за да налива мозък в главата на Томи Ланкастър.
— Ами ако продължава така, може да получи хубав урок от братята й.
Надин продължаваше да гледа надолу.
— Можеше да съм на нейно място. — Тя се покашля.
— Можеше да се омъжа за Томи Ланкастър и да рева на рамото на всеки, който би ме слушал, за това как… е, с две думи, можеше да съм на нейно място. Да забременея и да се чудя дали ще ме бие така жестоко, че да загубя детето. Не съм забравила какво ти дължа, Ричард. И като се има предвид, че сме земляци и всичко останало… Просто исках да ти помогна в беда. — Тя отново повдигна рамо. — Калан наистина е мило момиче. Повечето жени биха… ами тя май е най-красивата жена, която съм виждала. Няма нищо общо с мен.
— Никога не съм си мислил, че си ми задължена с нещо, Надин. Щях да направя същото, независимо кое момиче беше хванал Томи онзи ден в гората, но имаш искрената ми и дълбока благодарност, задето помогна на Калан.
— Разбира се. Сигурно е било глупаво от моя страна да си помисля, че си го спрял, защото…
По тона й, заплашващ всеки момент да избухне в плач, Ричард осъзна, че не е представил нещата много точно. Така че нежно постави ръка на, рамото й.
— Надин, ти също се превърна в красива млада жена.
Тя лекичко повдигна поглед и на устните й се появи усмивка.
— Мислиш, че съм красива? — Тя приглади синята рокля на хълбоците си.
— Не бих танцувал с теб на летния фестивал, ако беше все още онова малко тромаво момиченце Надин Брайтън.
Тя отново започна да върти кичура коса в ръката си.
— Знаеш ли, извезах на годежната си рокля инициали те Н. С. — Надин Сайфър.
— Съжалявам, Надин. Майкъл е мъртъв.
Тя го погледна намръщено.
— Майкъл ли? Не… нямах предвид него. А теб.
Ричард реши, че разговорът е стигнал прекалено далеч. Чакаше го доста по-важна работа.
— Сега се казвам Ричард Рал. Не мога да живея с миналото. Бъдещето ми е свързано с Калан.
Той тръгна да се обръща, но Надин го спря с ръка.
— Извинявай. Знам го. Знам, че направих огромна грешка. С Майкъл, имам предвид.
Ричард се овладя тъкмо навреме, преди да я среже саркастично. Какъв смисъл имаше?
— Благодаря ти, че помогна на Калан. Предполагам, че ще искаш да тръгваш за в къщи. Кажи на всички, че съм добре. Ще намина на гости, когато…
— Калан ме покани да поостана някой и друг ден.
Хвана го натясно. Калан бе пропуснала да му каже това.
— О! Значи искаш да поостанеш?
— Разбира се. Мисля си, че ще ми хареса. Никога до сега не се бях отдалечавала от къщи. Ако нямаш нищо против, разбира се. Не бих искала да…
Ричард внимателно измъкна ръката си от дланта й.
— Добре. Щом те е поканила, значи и аз те каня.
Тя грейна, сякаш не забелязваше несъответствието на думите му с онова, което бе изписано на лицето му.
— Ричард, видя ли луната снощи? Всички говорят само за това. Видя ли я? Наистина ли беше толкова необикновена, толкова забележителна, както казват?
— Да, и дори повече от това — прошепна той с помръкнал глас.
Преди да е успяла да каже още нещо, той се отдалечи.
При лекото почукване на вратата му отвори пълничка жена с униформа на служител от персонала. Кръглото й лице се подаде през тесния процеп.
— Господарю Рал, Нанси тъкмо помага на Майката Изповедник да се облече. След минутка ще е готова.
— Да се облече! — извика той към затварящата се врата. Резето прещрака. — Та тя трябваше да не става от леглото! — провикна се през тежката орнаментирана врата.
Тъй като не получи отговор, реши да изчака, вместо да прави сцени. Вдигна глава и видя Надин да наднича иззад ъгъла. Главата й бързо се скри. Той започна да крачи пред вратата, докато набитата жена най-сетне не отвори вратата, протягайки ръка да го покани вътре.
Ричард влезе, обзе го чувството, че пристъпя в някакъв друг свят. Дворецът на Изповедниците бе място, изпълнено с разкош, власт и история, но покоите на Майката Изповедник бяха мястото, което повече от всяко друго кътче в Двореца му напомняха, че той е само обикновен горски водач. Чувстваше се напълно не на място.