— Ще заповядате да ме убият ли?
Калан не му отговори направо:
— Дойдохме да говорим с теб. Аз съм Калан Амнел, Майката Изповедник…
— Майката Изповедник! — той се вдигна на колене. На лицето му блесна момчешка усмивка. — О, толкова сте красива! Не очаквах да сте толкова красива!
Той опря ръка в коляното си и понечи да стане. Агиелът на Кара светкавично се стрелна към дланта й.
— Остани където си.
Той замръзна, вторачен в червения Агиел пред носа му, после върна коляното си върху аления килим. Светлината на лампите, поставени на резбовани махагонови пиластри, поддържащи ниските фронтони над библиотеките с книги от двете страни на стаята, танцуваше върху кокалестото му лице. Беше още момче.
— Бихте ли ми върнали оръжията, моля? Трябва ми мечът. Ако не меча, то поне ножа.
Кара въздъхна нервно, но Калан я изпревари:
— Намираш се в доста деликатна ситуация, млади човече. Ако това е някаква шега, знай, че никой от нас не е в настроение да проявява снизходителност.
Той закима енергично.
— Разбирам. Не е игра. Кълна се.
— Тогава повтори онова, което си казал на войниците.
Лицето му отново светна, небрежно махна с ръка към вратата.
— Ами, както вече споменах на онези момчета, когато бях…
Стиснала юмруци покрай тялото си, Калан пристъпи напред.
— Казах ти, това не е игра! Дължиш факта, че си още жив, единствено на моята милост! Искам да знам какво търсиш тук, и то веднага! Повтори какво им каза!
Мъжът примигна.
ВТОРА ГЛАВА
— А СЕГА — каза Кара застрашително — мога ли вече да го убия?
Нелепата ситуация, в която този тъй безобидно изглеждащ кльощав младеж — коленичил, очевидно безпомощен, във вражеска територия, заобиколен от стотици хиляди свирепи Д’Харански войници — открито и недвусмислено заявяваше намерението си да убие Ричард, накара сърцето на Калан да подскочи.
Не можеше да има толкова глупави хора. Едва след известно време осъзна, че е отстъпила крачка назад. Не обърна внимание на въпроса на Кара и продължи да оглежда съсредоточено младежа.
— И как, предполагаш, би могъл да свършиш подобна работа?
— Ами — въздъхна той нехайно — имам опит в из ползването на меча, а ако се наложи, ще прибегна и към ножа. — Той отново се усмихна, но усмивката му този път не бе момчешка. Очите му бяха придобили оловен блясък, който завладя цялото му младо лице. — Точно за това си ги искам обратно, нали разбирате.
— Няма да получиш оръжията си.
Сви пренебрежително рамене.
— Все едно. Имам си и други начини.
— Няма да убиеш Ричард. Давам ти дума. Единствената ти надежда в този момент е да ни сътрудничиш и да ни разкажеш подробно плана си. Как влезе в Двореца?
Той й хвърли подигравателна усмивка.
— С краката си. Просто влязох. Никой не ми обърна никакво внимание. Не са особено умни хората ви.
— Достатъчно са умни, за да те промушат с мечовете си — скастри го Кара.
Онзи не й обърна внимание. Очите му останаха втренчени в Калан.
— Ако не ти позволим да си получиш меча и ножа — попита тя, — тогава какво?
— Тогава нещата ще се объркат. Това само ще причини повече болка на Ричард Рал. Точно затова ме изпрати император Джаганг: да му предложа милостта на бързата смърт. Императорът е състрадателен човек и не желае да причинява излишна болка. Принципно той е миролюбив, пътешественик по сънищата, но освен това е човек на желязното решение. Опасявам се, че ще се наложи да убия и теб, Майко Изповедник: за да ти спестя страданието, което ще те сполети, в случай че ми се противопоставиш. Трябва все пак да призная, че не ми е по вкуса да убивам толкова красива жена. — Усмивката му грейна. — Би било истинска загуба.
Откровеността му я подразни. Когато го чу да твърди, че пътешественикът по сънищата е състрадателен, коремът я сви. Добре го познаваше.
— Какво страдание?
Той разпери ръце.
— Аз съм просто мъничка песъчинка. Императорът не споделя намеренията си с такива като мен. Изпратен съм да изпълня волята му. А тя е вие двамата с Ричард да бъдете елиминирани. Ако не ми позволиш да го убия по по-безболезнения начин, той все едно ще бъде унищожен. И доколкото знам, по не особено приятен метод. Така че защо просто не ме оставиш да си свърша работата?
— Ти сънуваш — обади се Кара.
Погледът му се отмести към Морещицата.
— Да сънувам? По-скоро ти сънуваш.
— Може би аз съм най-отвратителният ти кошмар. — каза Кара. — Аз не сънувам кошмари аз ги причинявам.
— О, нима? — предизвика я той. — С тези смешни дрехи? Всъщност на каква се правиш? Може би си облечена така, за да плашиш птиците да не кълват посевите?