— Искам да ми отговориш на един въпрос, Ричард Рал — изсъска тя през зъби.
— Какво става? — искрено объркан попита Ричард.
— Защо изобщо си танцувал с тази курва!
— Калан, никога не съм те чувал да използваш такъв език! — Ричард се огледа по коридора, в посоката, в коя то се бе скрила Надин. — Как я накара да ти каже?
— Изработих я.
Той се усмихна лукаво.
— Казала си й, че съм ти разказал историята, нали?
Тя му отвърна на усмивката и кимна.
— Оказвам ти вредно влияние — каза той.
— Ричард, съжалявам, че я поканих на гости. Не знаех. Само да ми падне Шота, ще я разкъсам на парченца! Наистина съжалявам, че поканих Надин в Двореца.
— Няма защо да ти прощавам. Току-що ми хрумна нещо. Била си права да я поканиш.
— Сигурен ли си, Ричард?
— И Шота, и пророчеството споменават за някакъв „вятър“. Надин има нещо общо с това, засега е по-добре да остане. Предпочитам да я сложа под охрана, за да не реши да си тръгне.
— Няма да ти е нужна охрана. Няма да си тръгне.
— Откъде си толкова сигурна?
— Лешоядите никога не се отказват. Кръжат над плячката, докато не се убедят, че са отмъкнали и последния кокал. — Калан огледа празния коридор. — Всъщност тя не се посвени да ми каже, че съм щяла да направя същото, ако се налагало.
— Малко ми е жал за Надин. Тя има и много добри страни, но се съмнявам, че някога ще изпита истинска любов.
Калан усети топлината му зад гърба си.
— Как е могъл Майкъл да ти причини това? Как си могъл да му простиш?
— Той ми е брат — прошепна Ричард. — Бих му простил всичко, свързано с мен. Нали един ден ще се изправя пред добрите духове. Не искам да им давам повод да кажат, че не съм по-добър от него. Но онова, което направи на другите, не можах да му простя. — Тя го прегърна успокоително.
— Май започвам да разбирам защо държиш да дойда с теб при Дрефан. Духовете те подложиха на изпитание с Майкъл. Струва ми се, че в Дрефан ще намериш по-добър брат. Може да е малко безскрупулен, но е лечител. Освен това едва ли има двама чак толкова зли хора.
— Надин също е лечител.
— В сравнение с Дрефан не е. Неговият талант граничи с магията.
— Мислиш ли, че притежава магия?
— Не, но не мога да съм сигурна.
— Аз ще позная. Ако използва магия, ще разбера.
Часовите пред покоите на Калан удариха с юмрук гърдите си, след като Ричард им даде указания. Двамата с Калан продължиха нататък по коридора, притиснати един в друг. Ричард се спря пред Кара и тя се изпъна мирно. Дори Иган наостри уши в очакване. Калан си помисли, че Морещицата има уморен и окаян вид.
— Кара — накрая каза Ричард, — отивам да се видя с онзи лечител, дето те спаси. Чувам, че бил поредното копеле на Мрачния Рал, като мен. Защо не дойдеш и ти. Нямам нищо против компанията на… приятел.
Кара свъси чело и едва не избухна в сълзи.
— Както желаеш, Господарю Рал.
— Да, желая. Ти също ела, Иган. Иган, казах на часовите, че можете да минавате през постовете. Иди да вземеш Райна и Улик и също ги покани.
— Ще бъдем на крачка зад вас, Господарю Рал — с рядко срещана на устните му усмивка отвърна Иган.
— Къде чака Дрефан? — попита Калан.
— Наредих на пазачите да го заведат в една стая за гости в югоизточното крило.
— В противоположния край на Двореца? Че защо толкова далеч?
Ричард я погледна с неразгадаемо лице.
— Защото исках да остане под стража, и то възможно най-далеч от теб.
Кара все още беше с червената си униформа — не бе имала време да се преоблече. Войниците, охраняващи югоизточното крило на Двореца, поздравиха с юмруци в гърдите и отстъпиха встрани пред Ричард, Калан, Улик, Иган и Райна, облечена в кафявата си дреха, но щом видяха Кара, направиха още крачка назад. Никой Д’Харанец не би искал да привлече вниманието на Морещица, облечена в червено.
След като прекосиха Двореца с бърза крачка, всички спряха пред обикновена дървена врата, затулена от плътна стена ризници, мускули и стомана. Ричард небрежно повдигна меча си и го пусна обратно в ножницата, проверявайки дали всичко е наред.
— Мисля, че той се страхува повече от теб — прошепна му Калан. — Все пак е само лечител. Каза, че е дошъл да ти помогне.
— Но идването му съвпадна с това на Марлин и Надин. Не вярвам в съвпаденията.
Калан разпозна погледа в очите му. През тялото му преминаваше смъртоносният поток на магията, а ръката му дори не докосваше меча. Всеки сантиметър от тялото му, всяка гънчица мускул, всяко плавно движение говореха за смъртоносната му сила.
Той отвори вратата, без да чука, и се озова в малко помещение без прозорци. Скромно мебелирана с легло, малка маса и два най-прости дървени стола, стаята очевидно бе предвидена за по-маловажни гости. Отстрани ги гледаха като ококорени очи естествените фигури по повърхността на еловия гардероб. Малко тухлено огнище едва-едва успяваше да отвърне студения, уханен въздух.