— Ами — започна Кара, — не ми харесват ръцете му.
— Какво искаш да кажеш?
— Има ръце като на Мрачния Рал. Вече го видях да гали с тях млади жени. Също както правеше Мрачният Рал.
Ричард вдигна ръце във въздуха.
— Че кога му остана време за такива неща? Беше с мен почти през целия ден!
— Намери време, докато ти говореше с войниците, и после, докато излезе да нагледаш хората с Надин. Не му се наложи да търси много, жените сами му се лепят. Ни кога не съм виждала толкова много жени да мятат стрели те си по един и същи мъж едновременно. Трябва да признаеш, че на външност е приятен за гледане.
Ричард не можеше да разбере какво му е толкова специалното на външността.
— Имаше ли сред тези жени някоя, която го е направила пряко волята си?
Отговорът й дойде след дълга пауза:
— Не, Господарю Рал.
— Е, май съм виждал и други мъже да се държат така. Някои от тях дори ми бяха приятели. Харесваха жените и жените също ги харесваха. А след като жените го правят доброволно, не виждам защо да си завирам носа в чужди работи. Имам си други грижи.
— Какви например?
— Де да знаех.
— Ако се убедиш, че е дошъл да помага без задни по мисли, от чисто сърце, както твърди, можеш да се гордееш с него, господарю Рал. Брат ти е важен човек.
— Така ли? Колко важен?
— Той е водачът на своята секта от лечители.
— Нима? Не ми е споменавал.
— Сигурно защото не е искал да се самоизтъква. Д’Харанците са свикнали да проявяват скромност пред Господаря Рал. От друга страна, това е характерно за тази древна лечителска секта.
— Сигурно. Та значи, казваш, бил техен водач?
— Да, каза Кара. — Той е Първият свещеник на Рауг’Мос.
— Великият свещеник на какво? — прошепна Ричард.
— Как го каза?
— На Рауг’Мос, Господарю Рал.
— Знаеш ли какво означават тези думи?
Кара сви рамене.
— Знам, че това са лечители — само толкова. На теб името говори ли ти нещо, Господарю Рал?
— Къде е Бердин?
— В леглото си, предполагам.
Ричард тръгна по коридора, като пътьом се провикна през рамо, за да изкрещи няколко заповеди.
— Кара, сложи стражи за през нощта пред стаята на Калан. Райна, върви да събудиш Бердин и я помоли да Дойде при мен в кабинета ми.
— Веднага ли, Господарю Рал? — попита Райна. — Толкова късно?
— Да, ако обичаш.
Ричард се втурна по стълбите към стаичката си, прескачайки по две стъпала наведнъж. Там бе оставил дневника на Коло, написан на високо Д’Харански.
На този език Рауг’Мос означаваше „Божествен вятър“.
В главата му зазвучаха думите, с които Шота бе предупредила Надин — че „вятърът го гони“, — както и написаното в дупката пророчество — „трябва да търси лек във вятъра“.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Този път — предупреди Ан — по-добре остави да говоря аз. Ясно?
Веждите й се вдигнаха толкова косо нагоре, че Зед си помисли, че ще се срещнат. Тя се наведе достатъчно, за да може той да усети трептящия аромат на наденички в дъха й. С нокътя си го удари по яката — още едно предупреждение, макар и безмълвно.
Зед запримига невинно.
— Щом предпочиташ, моля, добре дошла, но истории те ми винаги служат на твоите интереси и на нашите цели — най-искрено.
— О, разбира се, твоят остър ум и находчивост винаги са истинско удоволствие.
Зед почувства, че обидената й усмивка му идва в повече. Сардоническата забележка беше съвсем достатъчна. В тези неща си имаше приети норми. Жената наистина трябваше да бъде научена къде е границата.
Погледът на Зед се съсредоточи зад нея, към конкретния проблем. Плъзна поглед към слабо осветената врата на странноприемницата. Намираше се оттатък улицата, в дъното на тясна, тъмна алея. Над нея, между два склада, висеше малка табела: „Странноприемницата на Джестър“.
Зед не знаеше името на големия град, в който бяха влезли по тъмно, но беше категоричен, че предпочита да мине транзит през него. Преди да стигнат до тази странноприемница, бяха минали през още няколко. Ако имаше избор, не би се спрял точно на това място.
Странноприемницата на Джестър изглеждаше сякаш е рожба на нечие случайно хрумване, запратила я в тъмното между сградите. Или сякаш собствениците са искали да я скрият от погледите на честните хора и критическото око на властта. Доколкото можеше да съди по посетителите, които вече бе видял, везните се накланяха към второто предположение. Повечето мъже приличаха на разбойници или скитници.
— Не ми харесва — измърмори той под мустак.
— На теб нищо никога не ти харесва — сопна му се Ан. — Ти си най-вироглавият човек, който съм срещала.