Зед все още гледаше втренчено вратата.
— И ти го затвори.
— Да.
Зед зачовърка някакъв конец, висящ от опърпаната му роба. Взря се в надвесената й в тъмнината фигура.
— Ан, аз съм Първият магьосник. Ако не го разбирах, нямаше да ти помагам.
— Благодаря — прошепна тя.
Зед се замисли над възможностите им. Не бяха много.
— Ако съм те разбрал правилно, искаш да кажеш, че не знаеш доколко Натан е с ума си, но дори и да е, в него се крие потенциална опасност.
— Да, предполагам. Но Натан често ми е помагал да спестя мъката на хората. Преди стотици години ме предупреди за Мрачния Рал и ми разказа за едно пророчество, в което се казваше, че ще се роди магьосник-войн. Че ще се роди Ричард. Двамата се трудихме заедно, за да сме сигурни, че Ричард ще расте в безопасност, без външна намеса, за да можеш ти да имаш достатъчно време да възпиташ внука си така, че да помага на хората със способностите си.
— За това имаш дълбоката ми благодарност — каза Зед. — Но, от друга страна, постави яка на врата ми, а това не ми харесва ни най-малко.
— Разбирам. Не съм го направила, защото ми харесва. Нито пък се гордея с това. Понякога отчаяната необходимост предизвиква отчаяни постъпки. Добрите духове ще ме съдят за действията ми. Колкото по-скоро намерим Натан, толкова по-скоро ще махна яката от врата ти. Не ми харесва да те държа като затворник чрез яката и да те принуждавам да ми помагаш, но като се има предвид какви последствия ще има евентуалният ми провал с търсенето на Натан, правя онова, което чувствам, че трябва.
Зед посочи с пръст през рамо.
— Но не ми харесва и това.
Ан не вдигна поглед. Знаеше накъде сочи той.
— Какво общо може да има червената луна с Натан? Много е странно, но какво общо би могло да има между двете?
— Не съм казал, че има нещо общо с Натан. Просто не ми харесва.
През последните няколко нощи трудно откриваха облака-следач, закачен към Натан, поради гъстите облаци,скриващи небето. За щастие бяха достатъчно близко, за да почувстват връзката на магията, без да е нужно да виждат облака.
Зед усещаше, че са много близо до Натан — в рамките на стотина метра. Толкова близо до обекта на следенето връзката на магията разстройваше сетивата на Зед, способността му да преценява, капацитета му да се докосва до познатата си способност на дарбата. Толкова близо магията му беше като хрътка, надушила следа — толкова се бе съсредоточил върху обекта на преследването, че не го интересуваше нищо друго освен следата. Изпитваше неприятна заслепеност, която допълнително увеличаваше дискомфорта му.
Можеше да прекъсне връзката, но това бе твърде рисковано, преди да са заловили Натан. Веднъж прекъсната, нямаше как да се установи наново без физически контакт.
Снежните виелици, разбунтували се през изминалите няколко дена, ги бяха забавили и пътуването им бе станало студено и мизерно. По-рано през деня небето най-сетне се бе изчистило, макар да бяха изостанали от режещия вятър. Очакваха да изгрее луната, за да си помогнат с нейната светлина в преследването на Натан.
Щом луната най-сетне изгря, и двамата замръзнаха по местата си слисани — беше червена.
Отначало си помислиха, че може би е заради мъглата, но всъщност Зед си даваше сметка, че подобно нещо не би могло да бъде причинено от някакво си невинно атмосферно явление. Още по-лошо, тъй като напоследък небето беше покрито с плътни облаци, той не можеше да каже откога луната изглежда така.
— Зед — прекъсна най-после тягостната тишина Ан, — знаеш ли какво означава това?
Зед извърна глава, преструвайки се, че се взира в сенките наоколо.
— А ти? Живяла си доста повече от мен. Сигурно знаеш нещо за такъв знак.
Той чу шумоленето на вълненото й наметало.
— Ти си магьосник от Първия орден. По такива въпроси съм склонна да се доверя на експертното ти мнение.