Макар на Зед да не му се нравеше, че тази жена бе настояла той да тръгне с нея, за да заловят Натан, бе започнал да разбира страховете й относно какво може да се случи, когато Натан е на свобода. Понякога трудно възпираше възмущението си. Знаеше колко отчаяно се опитва Ан да попречи пророчествата да бъдат освободени заедно Натан. Знаеше колко опасно може да се окаже, ако хора бъдат изложени на сурово пророчество. Още от момче го бяха обучавали в опасностите от пророчествата, които са валидни дори за магьосник.
— Май сделката си струва — помагам ти да заловиш Натан, а вие двамата ми помагате да разбера какво означава червената луна.
— Значи, разбрахме се — ще действаме доброволно. Трябва да призная, че наистина бих се радвала на такава промяна.
— Нима? — попита Зед. — Ами в такъв случай защо не свалиш тая яка от врата ми?
— Ще го направя. Веднага щом пипнем Натан.
— Натан означава за теб повече, отколкото си признаваш.
Известно време Ан не каза нищо.
— Да, така е. От векове работим заедно. Той е истинско шило в чувал, но въпреки всичко има благородно сърце. — Гласът й се сниши, извърна глава. На Зед му се стори, че обърса очите си с ръка. — Притеснявам се страшно много за този непоправим, чудесен човек.
Зед надзърна към вратата на притихналата странноприемница.
— И въпреки това не ми харесва. В цялата работа има нещо гнило. Де да знаех какво е.
— Е — попита накрая тя, — какво ще правим с Натан?
— Мислех, че ти ще искаш да говориш лично с него.
— Ами, май ме убеди, че трябва да сме много внимателни. Какво мислиш, че трябва да направим?
— Ще вляза сам и ще попитам за стая. Ти ще ме чакаш отвън. Ако го открия, преди да си е тръгнал, ще го изненадам и ще го хвана. Ако излезе, преди да го открия, или ако нещо… се обърка, ще го хванеш ти.
— Зед, Натан е магьосник. Аз съм само чародейка. Ако имаше Рада’Хан около врата, нямаше да е проблем да го поставя под контрол, но няма.
Зед се замисли за миг. Не можеха да рискуват да го оставят да им се измъкне. Освен това Ан можеше да пострада. А после можеше да се окаже още по-трудно да намерят Натан. Веднъж разбрал, че са по следите му, може да открие облака-следач и да успее да го откачи от себе си. Макар това да не бе много вероятно.
— Права си — каза Зед накрая. — Ще хвърля мрежа пред вратата, за да може, ако той излезе, да се хване в нея, и тогава ще имаш време да му щракнеш яката около врата.
— Добра идея. Каква мрежа ще използваш?
— Както сама каза, нямаме право на провал. — Той за миг се взря в очите й на слабата светлина. — По дяволи те! Направо не мога да повярвам, че го правя! — измърмори той. — Дай ми яката за момент.
Ан заровичка под наметалото си за кожената кесийка на кръста й. Когато ръката й се подаде, червената луна освети Рада’Хан.
— Тази ли е носил? — попита Зед.
— Близо хиляда години.
Зед изсумтя. Взе яката в ръце и остави магията си да се влее в студения предмет на подчинението, да се смеси с магията на яката. Усети топлото гъделичкане на Адитивната магия, заложена в яката. Също и ледения допир на Субстрактивната.
Върна й яката.
— Заключих яката му със заклинание.
— Какво заклинание? — подозрително попита тя.
Той долови тревогата в очите й.
— Светлинно заклинание. Ако излезе през вратата без мен… Ще имаш време двайсет удара на сърцето му, за да поставиш това на врата му, иначе светлинната мрежа ще се запали.
Ако Ан не успееше да сложи яката на врата му навреме, за да унищожи заклинанието, Натан щеше да бъде Унищожен от него. Без яката нямаше как да се спаси от това заклинание. С яката щеше да се спаси от заклинанието, но не и от Ан. Двойна връзка.
В този момент Зед не се харесваше особено. Ан въздъхна дълбоко.
— Ако излезе някой друг, няма да го задейства, нали?
Зед поклати глава.
— Ще го вържа за облака-следач. Заклинанието ще познае Натан и единствено него.
Гласът му притихна застрашително:
— Ако не му сложиш яката навреме и заклинанието се възпламени, и други освен Натан ще пострадат или ще за гинат, ако са достатъчно близо. Ако поради някаква при чина не успееш да го направиш, гледай да избягаш навреме. Може да реши, че предпочита да умре, вместо отново да получи това нещо около врата си.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато се промъкваше към сумрачното помещение, Зед установи, че тежката му тъмна роба с черни ръкави и смъкнати рамене е пораздърпана. Меката светлина разкриваше по три ивици сребрист брокат на маншетите, а по-плътна златиста брокатена нишка обикаляше врата и се спускаше отпред до нозете. Червен копринен колан със златна тока пристягаше богатата одежда в кръста.