— Никога не съм виждала човек, способен на подобно нещо — удивено прошепна Ан.
— Бъди благодарна, че Сестра Розлин също не беше виждала, че иначе щяхме да сме в още по-тежко положение от сега. Да си Пръв магьосник си има своите предимства.
Ан взе смачканата хартийка от дланта му. Докато четеше бележката на Натан, долните й клепачи заблестяха. Щом свърши, по бузите й потекоха безмълвни сълзи.
— Скъпи Създателю — успя най-сетне да промълви задъхано.
Очите на Зед също се бяха налели.
— Наистина — прошепна в отговор той.
— Зед, какво е това съкровище на Джакопо?
Той примигна насреща й.
— Надявах се ти да знаеш. Защо Натан ще ни праща да пазим нещо, без да ни каже какво е то?
Хората навън продължаваха да крещят от болка и да викат за помощ. В далечината се срути някаква стена или част от покрив. Хората се суетяха сред развалините, като си нареждаха кой какво да прави.
— Натан е забравил, че е по-различен от останалите хора. Също както ти помниш неща, случили се преди няколко десетилетия, той помни не от десетилетия, а от векове.
— Де да беше ни казал малко повече.
— Ще трябва да разберем какво е имал предвид. Ще разберем. Имам няколко идеи. — Тя му се закани с пръст.
— И идваш с мен! Още не сме хванали Натан! Засега яката остава на врата ти! Идваш с мен, ясно ли е? Не искам да слушам възраженията ти!
Зед протегна ръка и махна яката от врата си.
Ан ококори очи и зяпна.
Зед метна яката в скута й.
— Ще трябва да намерим това съкровище на Джакопо, за което говори Натан. Явно не се шегува. Въпросът е на живот и смърт. Вярвам му. Загазили сме я доста. Тръгвам с теб, но този път трябва да внимаваме повече. Ще трябва да крием следите си с магия.
— Зед — промълви най-сетне тя. — Как свали яката? Невъзможно е.
Зед я изгледа намръщено, опитвайки се да потисне желанието си да заридае при мисълта, че пророчеството е хванало Ричард.
— Както споменах, да си Пръв магьосник си има свои те предимства.
Лицето й пламна.
— Нима просто си… Откога си без Рада’Хан?
Зед повдигна кокалесто рамо.
— Отне ми няколко дни, докато измисля нещата. От тогава. От първите два-три дни насам.
— И въпреки това си тръгнал с мен? Защо?
— Ами сигурно защото обичам жени, които предприемат отчаяни постъпки. Това показва характер. — Той сви треперещите си ръце в юмруци. — Вярваш ли на всичко, което казва Натан в бележката?
— Ще ми се да ти отговоря отрицателно. Съжалявам, Зед. — Ан преглътна. — Той казва „Нека духовете се смилят над душата му“, имайки предвид Ричард. Не добрите духове, а само „духовете“.
Зед обърса лице с треперещи пръсти.
— Не всички духове са добри. Има и зли. Какво знаеш за подсигурените разклонени пророчества? За заклинание, предизвикващо двойно обвързано пророчество?
— За разлика от яката ти, от такова пророчество няма измъкване. Избраната жертва предизвиква пророчеството. Каквото и да е то, събитието вече се е случило. Веднъж предизвикано, то не може да се върне назад. Характерът на катаклизма е самозащитен, което означава, че жертвата може да избира единствено между двете разклонения на пророчеството. Единствено начинът, по който предпочита. Това съм убедена, че го знаеш. Като Пръв магьосник не може да не го знаеш.
— Надявах се да ми кажеш, че греша — прошепна — Ще ми се Натан поне да ни беше написал пророчеството.
— Радвай се, че не го е направил.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
В УСИЛИЕТО СИ ДА ОЗАПТИ разтрисащите гърчове на тялото си Клариса се вкопчи в захабеното черчеве на прозореца, изрязан в профила на кулата, извисяваща се над абатството. С другата си ръка притисна бясно препускащото си сърце. Макар очите й да бяха изпълнени с отровнокисел дим, при гледката, разкриваща хаоса в града под краката й, тя примигна с усилие.
Шумът бе оглушителен. Нашествениците надаваха бойни викове и летяха напред, наизвадили мечове, бойни секири, бухалки. Навсякъде ехтеше стоманен звън. Въздухът бе черен от стрели. Конете цвилеха в ужас. В далечината откъм полето се надигаха огнени пламъци, които се взривяваха през каменните стени. Страховитите нашественици надуваха разкъсващи слуха рогове и ревяха като говеда. Градските стени не бяха пречка за тях, дори не ги забавяха. Невъзможният им брой изпълваше улиците, превръщайки се в неспирно, пълноводно, черно течение. Навсякъде бълваха, свистяха и плющяха пламъци.
Жителите на града молеха без свян за пощада, ръцете им се протягаха молитвено напред до последния миг, в който ги посичаше вражески меч. Клариса видя кървавото тяло на един от седмина, завързани за въжета зад коне и влачени по улицата.