Тя запримига тъпо пред него. Щеше да отнеме дни да се пакетират книгите от библиотеката. Щяха да са необходими няколко каруци, за да се натоварят. А и нямаше къде да се скрият. Нямаше къде да избягат. Не можеха да пресекат обръча на нашествениците. Отчаяна заповед, дадена от обезумял от ужас човек.
— Абате, няма спасение.
Той се спусна към нея и я хвана за ръцете. Облиза устни. Очите му се защураха наоколо.
— Няма да ни забележат. Ще се направим, че все едно отиваме някъде по работа. Няма да ни разпитват.
Тя не знаеше какво да отвърне на подобно абсурдно предложение, но и нямаше възможност. В рамката на вратата се появиха трима мъжаги в окървавени кожени униформи. Бяха толкова огромни, а стаята толкова миниатюрна, че само с три крачки стигнаха до абата.
Двамата бяха със сплъстени, мазни къдрави коси. Третият обръснат до кожа, но с гъста брада като на колегите си. През лявата ноздра и на тримата минаваше златна халка.
Онзи с голата глава сграбчи абата за побелялата коса и дръпна главата му назад. Абатът изпищя.
— Търговия? Занимаваш ли се с търговия?
Абатът, с глава, извита така, че да вижда единствено тавана, само вдигна примирено ръце.
— Аз съм абатът. Човек на молитвата. — Той облиза устни и добави с вик: — И книгите! Аз се грижа за книги те!
— Книги. Къде са?
— Архивите са в библиотеката — главата му се мръдна, той посочи, без да вижда накъде. — Клариса знае. Клариса ще ви ги покаже. Тя работи там. Тя се грижи за тях.
— Значи не търгуваш?
— Моля се! Аз съм човек на молитвата! Ще се моля на Създателя и на добрите духове за вас. Ще видите. Аз съм човек на молитвата. Няма нужда от дарения. Ще се моля за вас. Никакви дарения.
Мъжът с голата глава — изпъкналите му потни мускули изглеждаха още по-релефни — издърпа главата на абата още по-назад и с дългия си нож му преряза гърлото. Клариса усети как по лицето й плисва топла кръв.
— Не ни трябва човек на молитвата — заключи той и захвърли тялото на абата на пода.
Очите на Клариса се ококориха от ужас, когато видя кафявите одежди на абата да потъват в локва кръв. Познаваше го откак се помни. Преди много години той я прибра и й даде работа като писар, спаси я от глад. Беше я съжалил, задето не може да си намери съпруг, а пък не умее друго, освен да чете. Малцина бяха грамотните. Клариса можеше да чете и това й осигури хляба.
Това, че се налагаше да изтърпява кебапчестите ръце и слюнчестите устни на абата, беше бреме, което не можеше да избегне, ако иска да си запази работата и да има какво да яде. Отначало не искаше да го приеме, но постепенно започна да свиква с работата си, почувства удоволствието от сигурността, от това да посрещаш сам нуждите си. И така започна да разбира, че човек трябва да върши и неща, които не са му приятни.
Веднъж, много отдавна, докато безуспешно го увещаваше да престане, дори го заплаши, той отвърна, че ако се осмели да отправи някакви си нелепи обвинения срещу уважаван абат, ще бъде прогонена. Как би могла да оцелее сама жена в този живот, се запита тогава. Какви по-ужасни неща ще й се наложи да изтърпи?
Реши, че това не е най-лошото. Имаше хора на улицата, гладуващи — гордостта не пълни стомаха. Имаше жени, които изживяват още по-страшни неща от мъжки ръце. Абатът поне никога не я биеше.
Никога не му бе желала лошото. Той я бе подслонил, бе й дал работа и храна. Други хора я удостояваха единствено с презрение.
Мъжагата с ножа пристъпи към нея и я извади от шока от убийството на абата. Затъкна ножа в колана си.
Стисна брадичката й с груби, омазани с кръв пръсти и извърна главата й първо на едната, после на другата страна. Огледа я от глава до пети. Попипа я за кръста, преценявайки. Тя усети как лицето й пламва от унижение пред безсрамието му.
Мъжът махна на един от другите.
— Халка.
За момент тя не разбра. Единият се приближи, тя започна да трепери. После осъзна. Страхуваше се да крещи. Знаеше какво ще последва, ако се противи. Не искаше да й прережат гърлото като на абата или да удрят главата й в пода като на глупавия Гус. Скъпи Създателю, не искаше да умре.
— Каква, капитан Малак?
Гологлавият се взря в очите й.
— Сребърна.
Сребърна. Не медна. Сребърна.
Докато мъжът издърпваше долната й устна между палеца и показалеца си, в дълбините на мозъка й се надигна маниакален смях. Тези мъже, вещи в преценяването на стойността на плътта, току-що я бяха оценили по-високо от собствените й съграждани. Макар да я превръщаха в робиня, й бяха дали цена.
Стегна неистово гърлото си, за да потисне вика, надигнал се, щом острието докосна вътрешната страна на долната й устна. Мъжът го завъртя, докато премине през плътта. Клариса запримига, опитвайки се да гледа през пелената от сълзи.