Не злато, каза си наум, разбира се, че няма да е злато, но не е и мед. Оцениха я достойна за сребърна халка. Част от нея се отврати от суетата й. Какво друго й оставаше сега?
Мъжът, вонящ на пот, кръв и мръсотия, прокара халката през устната й. Тя простена безпомощно. Онзи се надвеси над нея и затвори халката с кривите си жълти зъби.
Капитан Малак отново се взря в очите й, тя не направи опит да изтрие стичащата се по брадичката й кръв.
— От днес нататък си собственост на Императорския орден.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Клариса си помисли, че всеки момент ще припадне. Как е възможно човек да е нечия собственост. Със срам си даде сметка, че всъщност за абата тя бе допуснала да бъде нещо съвсем малко по-различно. Той се държеше добре с нея, по свой си начин, но в замяна я смяташе за своя собственост.
Тя знаеше, че тези зверове няма да са добри. Знаеше какво ще правят с нея — и че то ще е значително по-лошо от пиянските, ялови напъни на абата. Стоманеният поглед на мъжа срещу нея говореше, че хората му нямат проблеми с осъществяването на онова, което искат.
Но поне е сребърна. Нямаше представа защо подобно нещо може да има значение за нея, но наистина имаше.
— Тук има книги — каза капитан Малак. — В тях има ли пророчества?
Абатът би си държал езика зад зъбите, но тя не искаше да умира заради някакви си пророчества. Освен това тези хора така или иначе щяха да обърнат мястото с краката нагоре и пак да намерят книгите. Те дори не бяха скрити. Градът, в крайна сметка, бе считан за защитен от нападения.
— Да.
— Императорът иска да му бъдат занесени всички книги. Ще ни покажеш къде са.
Клариса преглътна. — Разбира се.
— Как върви, момчета? — чу се зад тях приветлив глас. — Всичко наред ли е? Както изглежда, държите нещата в свои ръце.
Тримата се обърнаха. Рамката на вратата изпълваше едрата фигура на по-възрастен мъж. Върху широките му рамене се спускаше права бяла коса. Беше обут във високи ботуши, носеше кафяви панталони и богата бяла риза, отгоре с тъмнозелена жилетка. Ръбът на тежкото му тъмнокафяво наметало се поклащаше на милиметри от пода. На хълбока му висеше меч, прибран в елегантна ножница.
Пророкът.
— Кой си ти? — изръмжа капитан Малак.
Пророкът небрежно отметна наметалото си назад.
— Човек, който има нужда от роб. — Той отстрани единия от войниците от пътя си и се отправи към Клариса. Сграбчи с голямата си ръка брадичката й и завъртя главата й в двете посоки. — Тази става. Колко искате за нея?
Гологлавият капитан го стисна за бялата риза:
— Робите са собственост на Ордена. Принадлежат на императора.
Пророкът изгледа намръщено ръката върху ризата си. Дръпна се.
— Внимавай с ризата ми, приятелю. Ръцете ти са мръсни.
— А само след миг ще станат и кървави! Кой си ти? Какъв си?
Един от другите мъже опря нож в ребрата на Пророка.
— Отговори на въпроса на капитан Малак или ще умреш. Какъв си?
Пророкът отпрати въпроса с махване с ръка:
— Не е нещо, което би представлявало интерес за вас. А сега, да се върнем на въпроса, колко искате за нея? Няма да останете разочаровани от цената. Ще има по нещичко и за вас, момчета. Никога не отнемам на човек дължи мото му.
— Имаме си колкото плячка искаме. Нали затова я взимаме. — Капитанът се извърна към мъжа, поставил халката на устната на Клариса. — Убий го.
Пророкът небрежно го спря с ръка:
— Не искам да ви причинявам нищо лошо, момчета. — Той се надвеси още малко над лицата им. — Няма ли да размислите?
Капитан Малак отвори уста, но се спря. От гърлото му не излезе звук. От червата на тримата мъже Клариса чу смущаващо къркорене. Очите им се ококориха.
— Какво има? — попита пророкът. — Наред ли е всичко? А сега, какво ще кажете за предложението ми, момчета? Колко искате за нея?
— Ами — подзе стегнато капитанът, — мисля… — Лицето му се изкриви в гримаса. — Ами, такова, време е да тръгваме.
Пророкът се поклони.
— Е, тогава, благодаря ви, момчета. В такъв случай да ви кажа довиждане. Поздравете приятеля ми император Джаганг, нали?
— Какво ще правим с него? — попита единият от мъжете, докато се оттегляха назад.
— Ще мине някой друг и ще го убие — отвърна капитанът, докато тримата бързаха да се изнижат през вратата.
Пророкът се извърна към нея, усмивката му мигом се изпари и той я погледна с поглед на граблива птица.
— Е, какво ще кажеш за предложението ми?
Клариса трепереше. Не беше сигурна от кого се страхува повече — от нашествениците или от Пророка. Те щяха да й причинят болка. Нямаше представа какво може да й направи той. Може да й каже как ще умре. Вече й каза как ще загине цял град, което и ставаше. Страхуваше се, е ако каже нещо, той може да направи така, че то да се сбъдне. Пророците владееха магия.