Преди да е видял гигантите, Редууд не можеше да реши нищо. Той се беше уморил от силните чувства и от бурните преживявания през последните два дни. Но бе твърдо уверен, че трябва да ги надмогне, да се справи с тях, затова изпи на тръгване няколко чаши силно кафе и сега умът му беше бистър.
Като прехвърли през ума си всички пречки, свързани с великия преврат, в който бе въвлечен, като обмисли положението в последните дни, той видя в нова светлина бъдещата съдба на света и последиците от откритието, направено случайно от него и Бесингтън.
— Бесингтън си мислеше, че Хераклофорбията ще стане прекрасна храна за деца — промърмори си той през смях.
След това си припомни мъчителните си изживявания, след като захрани своя син с Хераклофорбия. Колко отдавна беше това и колко незначително му се виждаше сега! Да вземем например пиленцата на Бесингтън! Всичко започна от тях. Бавно, но сигурно, въпреки всички пречки и трудности, храната се разпространи по целия свет. И сега…
„Дори да можеха да избият всички, нещата пак са необратими“ — отсъди Редууд.
Тайната за приготвянето на Хераклофорбията бе известна на всички. Самият Редууд се постара да направи това. Гигантските растения и животни и множеството гигантски деца щяха да устоят на всички мерки, които дребното човечество би предприело срещу тях.
„Работата е свършена! — каза си Редууд, като обмисли участта на своя син и на другите вече пораснали гиганти. — Как ли са те? Дали ще ги намеря измъчени, прекършени от току-що заглъхналата битка, готови да се подчинят, или напротив — все още силни, готови за по-жестока утрешна борба? Ето, синът ми е ранен… Всъщност леко…“
Редууд бе запознат само отчасти с приготовленията на семейство Косар. За миг го обхвана недоволство срещу Косар и синовете му — правят каквото си поискат, не се съветват с никого. Но от друга страна, с кого и за какво да се съветват тези силни, умни, здрави и образовани хора? Да, всички техни приготовления бяха хаотични и продължителни. Ако говорим истината, никой не очакваше нападение. Кой би предположил, че властта ще попадне в ръцете на Катергам? А когато катастрофата избухна, вече беше късно за съвети.
Но трябва да се признае и това, че старият Косар нямаше особено високо мнение за практичността на своите съратници Бесингтън и Редууд, макар цялата работа да бе тяхно дело… Но както и да е, семейство Косар се бяха подготвили…
Мислите на Редууд потекоха в нова насока. Той беше принуден да признае, че винаги малко е завиждал на своя приятел Косар и дори понякога душата му се бунтуваше срещу него. Как стана така, че най-големият от всички поврати на земното кълбо попадна в ръцете му? Храната принадлежеше на Редууд и Бесингтън, но Косар дойде и им я грабна.
Сега Редууд започна мислено да сравнява синовете на Косар със своето момче, но отново стигна до основния въпрос, в какво ли състояние ще намери сега гигантите, обсадени в техния лагер.
Редууд се отърси от мислите си, когато влакът спря на гара Чертъм. Той я позна веднага по високата противомиша кула, издигната на Кемдън Хил, и по цъфналите храсти гигантска цикута край пътя. Частният секретар на Катергам дойде да му съобщи, че ще трябва да продължат с кола, защото релсите са извадени на половин километър от Чертъм. Редууд излезе на предната платформа, осветена само от един ръчен фенер и изложена на напора на студения нощен вятър. Запустялата околност, обрасла с гигантска трева, и обезлюденото селище (всичките му жители преди началото на войната бяха евакуирани в Лондон) се набиваха на очи още от пръв поглед.
Секретарят на Катергам придружи Редууд до автомобила, който осветяваше с фаровете си пущинака, и поръча на шофьора да се грижи за професора, а след това се сбогува с него.
— Надявам се, че ще ни съдействате — каза той, като му стисна ръката.
Щом Редууд седна и сложи предпазните очила, автомобилът потегли отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Като направи няколко завоя около вилите, той излезе на широкия път, набра скорост и изчезна в мрака.
Мракът наистина беше почти пълен, както и тишината. Нито една светлинка освен звездите, нито един звук освен лекото бръмчене на автомобила по прекрасния път — нищо не привличаше вниманието на пътниците. Бледите, смътни силуети на вилите от двете страни на пътя пробягваха край колата и с тъмните си прозорци, подобни на празни очни кухини, напомняха голи черепи. Шофьорът, седнал до професора, или беше мълчалив по природа, или бе станал такъв поради необичайната обстановка. На всички въпроси на Редууд той отговаряше едносрично и някак неохотно. На юг по небето се движеше лъчът на огромен прожектор — единствената проява на живота, който бе замрял около безшумно движещия се автомобил.