Отличил се още той по онова време да говори слова в различни тържествени случаи. В тая епоха на нашето възраждане словата или, както ги наричаха, „сказките“ бяха нещо като политическите клубове в навечерието на френските революции, бяха гъби после дъждовно време. Сказка в читалището: „Напредък“, „Здравец“, „Надежда“, „Пчела“, „Сълза“, „Искра“, „Зора“, „Извор“ и пр., в тоя или оня град; сказка при училищните изпити; сказка на свети братя Килил и Методия — и ето ти цариградските вестници отворили своите колони и поглъщат с жадност гениалните произведения, наредени една подир друга. „Господине редакторе! Нашият градец, който се мъчи да не остане назад от другите градове в отечеството ни по пътя на просвещението, толкова нужен за нашия непробуден още от летаргическия сън народ, беше щастлив да присъствува миналата неделя на «сказката», която държа главният ни учител“ — и следва вече описанието на това знаменито събитие, както и самата сказка. Болестта на сказките беше достигнала до такова дередже, щото по тях се ценяха и учителите. Комуто работи ченето да бърбори различни фрази ни в клин, ни в ръкав, той се викаше най-много от общините за главен народен учител.
Но сказките на Христа Ботйов не са приличали на ония, които са пели химни на светата екзархия, на человеколюбивия султан, на Кирил и Методия, на ползата от читалищата и просвещението. И в тия сказки той бил цял-целеничък Ботйов, Ботйов на отрицанието и разрушението, Ботйов на новата школа. В едно слово, което той държал на Св. Кирил и Методия в училището, възлязъл отгоре на чешмата, така се увлякъл, тъй надалеч отишел, щото на по-буйните и с ярешката кръв настръхнали космите, а умерените и „консерваторите“ се принудили да го свалят от трибуната. Той пада, но устата му още говорят, така щото станало нужда да затулят тия уста с ръка. Ножът почнал вече да допира до кокала. Калоферските чорбаджии, които били отговорни по всичките линии за верноподаническите чувства на своето село Калофер, предчувствували, че новият даскал ще да им развали спокойствието, наготвили се вече да отворят против него своите батареи. Най-напред повикали баща му, комуто прочели една дълга и твърде неприятна лекция.
— Ти, кир даскале, знаеш в какви времена живеем — казали тия на нещастния даскал Ботя. — Даскалуваш от петнадесет години, бил си един от най-работните хора по селските ни работи, давал ни си съвет и си ни служил, с общо и братско съгласие много можахме да направим, много бели да отмахнем от селото… Сега всичко наше направено се разваля от дъното и от кого, даскале? От вашия син, бог да го поживи на родителите му! Той разваля и приготвя на селото, на сиромасите такава една беля, която и мъртвите от гроба не ще да можат да отвърнат! Затуй, кир Ботйов, викали сме те, не го вържи за кусур, стори зап Христа — той е умен и учен човек. Ти си баща, всичко имаш право да направиш…
Чувствителният баща, който и така се топял от дертове и кахъри за Христа, сега бил поразен още повече. В разстояние на толкова години не бил научен той да чува лекции от тоя и оня невежа чорбаджия, а напротив — той сам правел забележки и заповядал на другите. Работата се касаела за неговия син, не можал той да говори така свободно, както му бил обичаят и нравът. Обещал се, че ще да упражни своето родителско право и воля, и станал, та си излязъл с пребити крака. Намръщен и нагрочен вечерта, той почнал със строг и сериозен тон да убеждава и съветва Христа, като му докарал от деветдесет девет дерета вода; а майка му с кръстосани ръце стояла отстрана с пречупени колене и такава поза изображавала, с която, без да говори, искала да повлияе с майчина и със съпружеска любов и мекост, щото разпрата да бъде решена по любовно.
— Ти ме прости най-напред, тате, че аз съм принуден да не мисля като тебе и да ти доказвам категорически със своите действия, че малко полза ще да видиш от мене на стари години — обадил се да възрази Ботйов на баща си. — Ти си човек умен и достатъчно развит, за да можеш да разбереш, че епохата, в която си живял ти, е била друга, а днешната е съвсем противното. Ти бе верен служител на тая епоха! Позволи и на мен да бъда верен на своята, да си изпълня дълга, да не правя престъпление. Всички ония, които са те съдили и натяквали за мене, са идиоти. Аз съм длъжен да се изповядам пред тебе като пред достоен баща, че никога няма преклоня глава да стана верен поданик на султана и покорен раб на калоферските чорбаджии! Знай го това за положително, че синът на Ботя Петкова никога през живота си няма да унижи своето човеческо достойнство, никога няма да отстъпи пред своите свети убеждения, които ти сам си ценил и уважавал за всекиго малко-много развит човек…