— Дойдете да разгледаме дявола — казал той и съблякъл червената му дреха с роговеге.
Действително, излязла жената на ханджията, която над своята басмена роклица облякла дяволското рухо. Арести и претърсвания се извършили още заранта. Намерило се, че от кладенеца, който бил пред ханчето, имало прекарани тръби под земята, които отивали в стаите на пътниците и влизали в една празна стомна, закопана в земята. Когато наближавало да се яви в стаята чудовището, сам стопаниньт отивал на кладенеца и почвал да вика през тръбата, гласът на когото кънтял в празната стомна. Тоя глас чул най-напред и нашият пътник. По тоя начин открило се едно разбойническо гнездо с много участници — каруцари и други, — които обирали пътниците, като ги уплашвали от най-напред чрез чудовището, а някои и убивали. Ето защо ханчето се наричало „дяволско“ и сеело ужас и трепет на пътниците и в околията. Заранта още се разчуло в ближните села за геройството на нашия пътник и жителите не се забавили да се явят и да се надпреварват един през други да му благодарят, че ги е отървал от това разбойническо гнездо. Той тържествувал.
Учителствуването му в Александрия не е било повече от 7–8 месеца най-много. Но ние се съмняваме и в тоя срок. Как е можал Ботйов да протегли такова едно наказание в малкото граденце Александрия, да остане там осем месеца? За невярване! Както и да е, като не знаем навярно, прекланяме глава пред невероятността. Но за да наваксува изгубеното толкова дълго време все в един град и все в едно занятие, намислил да си отмъсти. Като се дръпва от Александрия, почти от западния край на Румъния, озовава се чак в Измаил, на противойоложната граница. Викал ли го е някой в тоя град, той ли е чул, че там живеел някой негов приятел, ние не знаем. Последното е за вярване, защото в Измаил живеел неговият съотечественик доктор Чобанов.
През лятото на 1870 г. ние го намираме в балтата, която е сред Дунава между Измаил и Тулча, заедно с малорусина Ивановича, руски офицер, с който го видяхме вече един път в село Задунайка, когато беше учител. Как са се подушили, случайна ли им е била срещата, или са се търсили, ние пак не знаем. С ловджийски пушки на рамо, с хляб в чантите и с една тенджера те се преселили да живеят в тоя остров, в една рибарска колиба. Биели птици, лебеди и други, ловили риба, клали огън с безплатни дърва, а тенджерата стояла постоянно на огъня, турена върху два камъка. В нея се варяло ту риба, ту птици и други гадове. Дунавът шумял, слънцето греело, вятърът бил прохладен, ясното небе поетическо, с една реч, живот и царство, каквото търсела душата на Ботйова. Те ходели тук по бели гащи, с блузи, обуща от най-простите, на бос крак, неумити и несчесани. От никого не зависели, никой им не заповядал и не искал данък, а тенджерата ври на огъня! В своето възпоминание за миналото си Ботйов мислел и спомнял най-много за тоя остров.
— Друго на тоя свят не искам: да ме направят цар на циганите и да ми дадат право да им наредя царството на тоя остров — говорел той на смях.
Въртели се рибари казаци (некрасовци) около тоя остров. Ботйов и Иван Иванович се сдружили с тях, ходели с каиците им на риба, гледали им сметките, помирявали ги, като се карали помежду си, учили ги на нравственост и пр.
Същата година, през месец септември, той постъпил учител в измаилското българско училище. Направил си черни салонни дрехи, наконтил се, в скоро време станал предмет в малкото граденце и на българи, и на руси, и на румъни, с една реч, имало данни, че той ще да почне вече мирен, редовен и човечески живот. Запознал се с началници, съдници, аристократи и учени, между които може би той е бил най-развитият. Посетил много семейства, вземал участие в балове и други увеселнтелни събрания. Със свободното говорене на трите местни езика — български, руски и румънски, — щом се отваряло дума за политика, литература и други предмети, то неговият глас се слушал най-много. Счесан, умит и наконтен, със своето класическо чело и къдрава глава, със своите орлови очи и маниери, Ботйов бил идол между женския свят. Най-много той посещавал къщата на известния български богаташ Шопова. Храненицата на последния, младо и хубаво момиче, останали му очите подир нашия герой. Не знаело то сиромашкото, че Ботйов не е от обикновените хора, не е той роден да либи и обича само един предмет! Веднъж, когато си отишел дома от къщата на Шопова, намерил в палтото си, което бил съблякъл отвън, нежно писъмце от поменатата храненица, която си откривала сърцето пред него, и няколко бонбони, завити в книжка. На това писмо той отговорил на момата, че я обича, но не е за нея, защото ще да я направи най-злощастната на света, от глад трябва да умре. Друга една дама, някоя си мадам Петрович, малко останало да напусне мъжа си за Ботйова. Тя просто била омаяна от него, полудявала, ако го не види през деня.