— За пръв път чувам това име — отбеляза Джак.
— Частно летище — поясни Лу. — С възможности да приема главно турбовитлови самолети, но редовно използвано от реактивните самолети на разни частни компании поради близостта му до града.
— С такъв самолет ли е летял Франкони? — вдигна вежди Джак.
— Не знам, но разполагам с позивните му — отвърна Лу. — Знаеш ги — онези цифри и букви, дето ги изписват на корпуса или на опашката… Нашите са Н-69СУ…
— А знаят ли откъде е пристигнал този самолет? — попита Джак, докато си записваше инициалите.
— О, да, дестинацията задължително се вписва в полетните журнали — отвърна Лу. — Нашият човек е долетял от Лион, Франция.
— Не може да бъде! — поклати глава Джак.
— Така е записано в компютъра — рече Лу. — Защо да не може да бъде?
— Защото рано тази сутрин разговарях с френската асоциация за разпределение на органи — отвърна Джак. — При тях няма регистриран американец на име Франкони. Освен това категорично отричат да са изпращали органи в чужбина, тъй като имат огромен списък френски граждани, чакащи за трансплантация.
— Информацията на Имиграционната служба трябва да отговаря на плана за полет, който всеки екипаж е длъжен да предостави във фАА1 и в нейния европейски еквивалент — възрази Лу. — В това съм абсолютно сигурен.
— Как мислиш, възможно ли е твоят приятел в Имиграционната служба да има лични контакти във Франция? — попита Джак.
— Няма да се учудя — отвърна Лу. — Той заема доста отговорен пост и е длъжен да поддържа контакти с много страни по света. Мога да го попитам… Но защо задаваш подобен въпрос?
— Бих искал да узная точната дата, на която Франкони е пристигнал във франция — поясни Джак. — А също така и на какъв адрес е отседнал там. Предполагам, че това няма да е много трудно, тъй като чужденците извън Европа обикновено попълват адресни карти във всеки хотел…
— Окей, ще видя какво мога да направя — рече Лу. — Ще му позвъня веднага, а след това ще те потърся пак…
— И още нещо — подхвърли Джак. — Можем ли да разберем кой е собственик на Н-69СУ?
— Това е лесно — отвърна Лу. — Достатъчно е да позвъниш на Контролния център на ФАА в Оклахома сити. Или да оставиш на мен, защото там също имам един познат…
— Исусе! — рече с уважение Джак. — Ти май разполагаш с познати точно там, където трябва!
— Въпрос на професия — засмя се Лу. — Непрекъснато си правим взаимни услуги. Ако трябва да чакаме официалните канали, отдавна да са ни изгонили за некадърност!
— Възнамерявам да се възползвам от мрежата ти — обяви Джак. — Значи да звъня на моя човек във ФАА, така ли?
— Ще ти бъда много задължен.
— Няма за какво, приятел — подхвърли жизнерадостно Лу. — Имам чувството, че помагайки на теб, помагам и на себе си. Признавам, че изгарям от нетърпение да реша тоя шибан случай, от който може би зависи службата ми…
— Сега излизам, защото трябва да отскоча до Университетската болница — рече Джак. — Какво ще кажеш да те потърся след половин час?
— Няма проблеми — рече Лу и затвори.
Джак поклати глава. Както всичко свързано с този случай, информацията на Лу беше колкото изненадваща, толкова и объркваща. Франция беше последната страна на света, която бе очаквал да бъде посетена от Франкони.
Навлече якето си за втори път и побърза да напусне кабинета. Университетската болница беше на две крачки от моргата, затова реши да иде пеша. Десет минути по-късно вече беше в оживеното фоайе на големия медицински център.
Асансьорът го понесе нагоре, към Патологическия отдел. Надяваше се да завари доктор Питър Мейловар — един от всепризнатите авторитети в професията, който, въпреки своите осемдесет и две години, беше най-опитният патолог, когото Джак познаваше.
— Професорът е в лабораторията, както обикновено — поясни прекалено заетата секретарка. — Знаете къде е, нали?
Джак кимна и се насочи към една солидна двойна врата с матирани стъкла, отвъд която се намираше лабораторията, известна с прозвището „леговището на Мейловар“. Почука, изчака няколко секунди и натисна бравата. Професорът беше вътре, наведен над любимия си микроскоп, физическата му прилика с Айнщащн беше поразителна: същата буйна бяла коса и гъсти мустаци. А стойката на тялото му беше такава, сякаш моделирана специално за работа с микроскоп — приведена до крайност, но не прегърбена. Годините бяха нанесли известни поражения единствено върху слуха му.