В своя реч от 1922 година Щрайхер казва, че не бива да се смята за престъпление, ако „някой ден се надигнем и прогоним евреите вдън земя“ и „сграбчим тези копелета заради техните лъжи“. Той също така твърди, че евреите са „доказали“, че „желаят нещастието на Германия“ и че ако „германският народ е запознат с техните тайни договори от войната, би избил всички евреи“.
Макар риториката на Щрайхер да е популярна сред определена група, тя също така неизбежно става и причина за конфликти. Едно събрание трябва да се отложи, след като той разгорещява зрителите толкова много, че те започват да се бият помежду си. Дори ръководството на Германската работническа партия критикува Щрайхер за неразумното му поведение. За всички е очевидно, че той е потенциално опасен индивид, който е обсебен от омразата си към евреите и чуждоземните „раси“. В резултат на това той е точно типът човек, който Хитлер иска в Нацистката партия. Когато двайсет години по-късно си припомня това време, Хитлер отбелязва, че Дитрих Екарт неведнъж му е казвал, че Щрайхер е „лунатик“. „Но — казва Хитлер — Екарт „винаги добавяше, че никой не може да се надява на триумф на националсоциализма, ако не бъдат подкрепяни хора като Щрайхер.“
В края на 1922 година Щрайхер пътува до Мюнхен и за първи път чува Хитлер да говори. По време на процеса срещу него в Нюрнберг след войната той описва това преживяване: „Първо бавно и почти шепнешком, после по-бързо и мощно и накрая с всепомитаща сила… той разкриваше огромни мисловни находки в реч, траеща над три часа, облечена в красотата на вдъхновения език. Всеки го усещаше: този човек говореше по божие призвание, говореше като посланик на небесата във време, когато адът заплашваше да погълне всичко. И всички го разбираха, с ум или със сърце, мъже и жени. Той говореше за всички, за целия германски народ. Точно преди полунощ речта му завърши с вдъхновяващ призив: „Работници, чиновници и интелектуалци! Към вас е протегната ръката на германската народна общност на сърцето и действието“.“
Щрайхер вече вярва, че неговата съдба е да служи на Адолф Хитлер. И наистина, с него се случва почти религиозно преобразяване. „Видях този човек малко преди полунощ — казва той в Нюрнберг, — след като говори три часа, плувнал в пот, сияещ. Моят съсед каза, че му се сторило, че видял ореол около главата му, а аз изпитах нещо, което далеч надминаваше обичайното преживяване.“ Малко след това Щрайхер убеждава собствените си последователи да влязат в Нацистката партия и да приемат лидерството на Хитлер. През 1923 година той започва да печата своя антисемитски вестник „Der Sturmer “ („Щурмовак“) и ръководи този прословут проводник на омразата до края на Втората световна война.
Горе-долу по това време Хитлер привлича в партията и други, които по-късно ще станат водещи фигури в нацисткото движение. Ернст Рьом, Херман Гьоринг, Ханс Франк, Рудолф Хес — всички тези хора заедно с много други решават да последват Хитлер в началото на 20-те години на XX век. Някои от тях са млади и впечатлителни, но мъже като Рьом и Гьоринг са корави, цинични ветерани от войната. И двамата са служили като офицери и са се отличили като лидери в битка. Сега, след разгрома на Германия, те имат безброй партии, от които да избират, за да следват целите си, но те решават да се подчинят на бивш войник от пехотата — Адолф Хитлер.
Това донякъде се случва, защото те стават свидетели на силата на неговата риторика. Виждат как умее да привлича нови последователи към каузата — точно както прави и с Юлиус Щрайхер. Но също така е много важно, че те споделят вижданията на Хитлер. В сферата на политиката на него не му се налага да ги убеждава в нищо. Това, което той им предлага с речите си, е съчетание от ясна визия и обещание за радикални мерки, които да превърнат тази визия в реалност.
Хитлер изпълнява необходимата предпоставка — той говори с абсолютна сигурност. Излага предполагаемите причини за бъркотията, в която се намира Германия, а след това казва на публиката какъв е начинът тези беди да се премахнат. Няма дебат, няма дискусия. Вярата на Хитлер в собствената му правота е толкова силна, че надмогва всичко останало. На митинг в Мюнхен през 1923 година проф. Карл Александер фон Мюлер го гледа как върви към сцената. Преди това се е срещал с нацисткия лидер веднъж или дваж в частни домове, но мъжът пред него в този момент е един различен Хитлер. „Изпити, бледи черти, изкривени от вътрешен гняв — пише проф. Мюлер след това, — студени пламъци излизаха от изпъкналите му очи, които сякаш търсеха враговете, които трябва да бъдат пленени. Дали тълпата му даваше тази тайнствена сила? Дали тя извираше от него към тях? Отбелязах си: „Фанатичен, истеричен романтизъм с брутална воля в сърцевината си“. Западащата средна класа може и да носи този мъж на ръце, но той не е един от тях. Той със сигурност идваше от напълно различни дълбини на мрака.“