През времето си като член на зондеркоманда в Аушвиц Морис Кеселман се опитва „да се държи силен“ с „каквато храна намери“. Научава се също така да изглежда по-силен при селекциите в Биркенау, като застава до някого, който изглежда слаб. „Ако не е той, ще съм аз — казва Морис. — Дали го съжалявах? Разбира се, съжалявах го, но не можех да му помогна. На този етап вече се грижех само за себе си. Не бях в състояние да помогна на когото и да било.“ След като е зачислен в зондеркомандата, макар да е ужасен от работата, която трябва да върши, вярва, че шансовете му за оцеляване се увеличават, защото е млад и „не знаех много“. Спомня си, че основно „възрастните и интелигентните“ се самоубиват, като се хвърлят към електрическите огради. Той смята, че младите и не толкова образованите се справят по-лесно. Като член на зондеркомандата има достъп до дрехите на убитите евреи. Когато през януари 1945 година „излязох от лагера… бях много добре облечен. Имах руска шапка, кожена шапка, много дебело палто и добри обувки. И не знам какво ме накара да го направя, но си бях напълнил джобовете с бучки захар. Не знам защо го направих, другите взимаха месо. Захарта и снегът [си отиваха], оцелях заради това.“
Условията на похода от Аушвиц са смъртоносни. Дарио Габай, друг член на зондеркоманда, който успява да тръгне със затворниците, си спомня: „Германската армия убиваше всеки, който не можеше да върви“. Силвия Весела, словашка еврейка, която прекарва в Аушвиц повече от две години, потвърждава: „Тези, които не можеха да продължат, бяха застрелвани. Вървяхме всички заедно, мъже и жени. Пътят бе покрит с мъртъвци…“
Надзирателите застрелват затворниците не само когато не могат да вървят достатъчно бързо, но и ако спрат, за да се изходят по малка нужда или да си завържат връзките. През нощта в хамбарите и другите подслони няма достатъчно място за всички затворници, затова мнозина спят на открито. След няколко дни на път Иби Ман, чешки евреин, си спомня: „Струваше ми се, че е дошъл краят на света, беше много трудно… Оставаха все по-малко и по-малко хора… не бяхме гладни, но бяхме жадни. Бяхме ужасно жадни и някои хора падаха. Колабираха или ги застрелваха“.
Мнозинството от затворниците са отведени или в Гливице на 45 километра на северозапад, или във Воджислав на горе-долу същото разстояние на запад. Натоварени са на открити вагони за следващия етап от изпитанието им. Морис Венеция, гръцки евреин, си спомня, че там е „ужасно“, защото: „Снегът валеше върху нас и вагоните бяха претъпкани“. В резултат на това мнозина умират по пътя към лагерите, които са по-далече от фронтовата линия.
Само дни след похода от Аушвиц в концентрационния лагер Щутхоф в Западна Прусия хиляди други затворници също са прогонени в снега. Около 11 хиляди души, повечето евреи, са отведени насилствено от Щутхоф в близки сателитни лагери. Някои поемат към Кьонигсберг в Източна Прусия, а други на запад. По пътя надзирателите разстрелват около 2000 от тях. „От двете страни на шосето виждахме трупове на затворници от колоните пред нас — спомня си Шошана Рабинович, една от изведените в студа. — Виждахме, че някои от тях са колабирали и починали от глад, други бяха разстреляни и кръвта от раните им обагряше снега в червено.“ На 31 януари няколко хиляди затворници са застреляни с автомати на морския бряг край Палмникен (Янтарный) на Самбийския полуостров в далечния изток на Прусия, като преди това е направен неуспешен опит да бъдат затворени в кехлибарена мина и взривени. Смята се, че само 200 от тях оцеляват от кръвопролитието.
Шест месеца по-рано икономическият и административен отдел на СС нарежда на коменданта на Щутхоф да се погрижи до края на 1944 година в лагера да не остане нито един жив затворник. Затова са създадени импровизирани газови камери. Обгазяванията започват в началото на есента на 1944 година в преустроени обезпаразитяващи станции, но скоро е създадена нова инсталация в жп вагон до крематориума. Идеята е затворниците да бъдат измамени, че се качват на влак, а не в газова камера. За да е заблудата пълна, есесовец се облича в железничарска униформа, взима дори свирка и казва на затворниците бързо да се качват във влака, който заминава за Данциг. Но капацитетът на тези импровизирани газови камери е ограничен и до края на годината в Щутхоф все още има хиляди живи.