Кръвопролитието в Щутхоф потвърждава, че въпреки приказките на Химлер за „грижите“ за евреите, в нацистката държава все още има желание за убийство, дори когато Червената армия приближава. Макар ситуацията със сигурност да е объркана — почти хаотична, — идеологическият императив да се унищожават евреите остава. Макар Химлер да разбира, че по тактически причини си струва да се пазари със съюзниците за живота на някои еврейски „заложници“, основната цел не е променена.
Страданията по време на „походите на смъртта“ са огромни. Според един източник най-малко 113 хиляди затворници от концентрационни лагери са принудени да излязат по зимните пътища през януари и февруари 1945 година и над една трета от тях загиват. В Полша има случаи, в които местните предлагат помощ на отчаяните затворници, които минават покрай тях, но в Германия, макар да има отделни прояви на съчувствие, общото отношение не е толкова милостиво. То може да се обобщи с коментара на германски очевидец на един от тези походи на смъртта: „Какви ли престъпления са извършили, за да се отнасят с тях толкова жестоко?“.
След като оцелелите затворници стигат до крайната точка, страданията им продължават. Повечето са пратени в лагери в Райха, сред които Бухенвалд, Дора-Мителбау и Маутхаузен. Около 20 хиляди бивши затворници от Аушвиц се озовават в Берген-Белзен на северозапад от Хановер. В лагера през 1943 година са задържани така наречените евреи за обмен, но условията силно са се влошили, когато пристигат затворниците от походите на смъртта. Това се дължи отчасти на огромната пренаселеност. Лагерът се увеличава от 15 хиляди в края на 1944 година до 60 хиляди през април 1945 година. „Берген-Белзен не може да се опише с човешки език“, казва Алис Лок Кахана, която е пратена там от Аушвиц. „Затворниците крещят: „Мамо! Вода! Вода! Мамо!“. Денонощно се чуваха стонове.“ Жената капо, която отговаря за групата на Алис, „полудява“ и започва да бие с камшик, „защото иска умиращите да млъкнат“. Вечер рита затворниците. Веднъж удря Алис по главата. Алис знае: „Ако помръднех, тя щеше да ме пребие до смърт“.
Полска католичка, затворена в Берген-Белзен, си спомня пристигането на унгарските евреи. „През декември 1944 година и януари, и февруари 1945 година много жени стояха с часове в мразовитото време — казва тя в свидетелство, което дава след края на войната. — Ужасната картина не описва докрай положението на тези нещастни унгарски еврейки, особено на възрастните, които капеха като мухи от глад и студ. Специална група украински затворници прибираха труповете от бараките и ги откарваха, за да бъдат кремирани. Всяка нощ в бараките умираха жени, умираха и през деня по време на проверките. Те бяха пътували с дни, понякога седмици, бяха напълно изтощени, бяха наблъскани по хиляди или хиляда и двеста в една барака, четири ползваха едно легло.“ Друга затворничка си спомня, че няма вода и чревните болести са много разпространени:,Диарията и коремният тиф избиват хората“.
Докато Третият райх приближава своя край, условията в другите лагери са също толкова ужасни. Маутхаузен и мрежата от сателитни лагери край него стават огромна зона за смърт — 11 хиляди умират само през април 1945 година. В Равенсбрюк на север от Берлин през 1944 година условията се влошават, а в началото на 1945 година е създадена импровизирана газова камера за изтреблението на няколко хиляди затворници. Естера Френкил, която преди това живее в гетото в Лодз, е пратена в Равенсбрюк през лятото на 1944 година. Тя си спомня лагера като „истински ад“. „Гетото също си има своя история — казва тя. — Това е история на глад. Там имаше битка за храна и опити да се избегне депортирането. Но в Равенсбрюк беше ад: и през деня, и през нощта.“
Когато походите на смъртта тръгват от лагерите, Химлер лично започва преговори за откуп за евреите. През януари 1945 година в Шварцвалд той се среща с швейцарския политик Жан-Мари Мюзи и обсъжда с него освобождаването на известен брой евреи срещу пари. В началото на февруари композиция с 1200 евреи тръгва от лагера в Терезиенщат на североизток от Прага към Швейцария. Рита Рех е сред тях и си спомня: „Когато бяхме вече във влака, дойдоха есесовци и ни казаха да се гримираме, да се срешем и да се облечем добре, за да изглеждаме прилично, когато пристигнем. Искаха да направят добро впечатление на швейцарците. Не искаха да приличаме на концлагеристи, изтощени. Искаха да изглеждаме добре“. Когато „хуманитарният“ жест на Химлер е описан в швейцарските вестници, Хитлер побеснява. Въпреки че през декември 1942 година се съгласява Химлер да търси откуп за евреите, това вече е прекалено. Почти сигурно е, че е притеснен, че пращането на евреи на безопасно място, докато германският народ страда от все по-масираните бомбардировки, издава отчаяние. Хитлер нарежда на Химлер да спре веднага преговорите за откуп. Отново става ясно, че Хитлер ще се бие до самия край. Бернд Фрайтаг фон Лорингхофен, адютант на началника на Генералния щаб на германската армия, който е край Хитлер по това време, твърди: „Официално нямаше политическо решение. Външната политика вече не съществуваше. За Хитлер имаше само военно решение. Политическо решение не подлежеше на обсъждане и ако някой го споменеше, Хитлер го обвиняваше в пораженство“.