Химлер няма никакъв проблем да се самозаблуждава за съдбата на евреите, но какво да кажем за другите германци? Какво знаят те за Окончателното решение и колко от тях са готови да помогнат на евреите? Неоспоримо е, че има някаква германска опозиция срещу отношението на нацистите срещу евреите. Най-известна е групата „Бялата роза“ в Мюнхен, в която участват братът и сестрата Ханс и Софи Шол. През 1942 и 1943 година тя разпространява листовки, с които протестира срещу много аспекти от управлението на Хитлер. Но въпреки че „Бялата роза“ заклеймява отношението на нацистите към евреите, думите в техните протестни листовки са много просветляващи. В тях се говори за убийството на „триста хиляди евреи“ в Полша „по-възможно най-зверски начин“, което според групата е „ужасно престъпление срещу достойнството на човечеството, престъпление, което не може да се сравни с нищо друго в историята.“ И веднага чувстват нужда да добавят следните думи: „Евреите също са човешки същества — няма значение какво е мнението ви за Еврейския въпрос — и тези престъпления се извършват срещу човешки същества. Може би някои ще кажат, че евреите заслужават тази съдба. Самото произнасяне на това е огромна безочливост.“ Важно е да отбележим, че протестиращите от „Бялата роза“ изпитват нужда да спорят с тези, които смятат, че евреите „заслужават съдбата си“. Те очевидно вярват, че тъй като жертвите са евреи, те не могат да очакват от своите сънародници не-евреи да заклеймят автоматично престъплението.
Не трябва да се забравя обаче, че има и много смели германци, които защитават евреите по време на войната. В Берлин например Ото Йогмин, който живее в къща в Шарлотенбург, крие евреи в мазето си и успява да им доставя храна и лекарства. Той е един от 550-те германци, които са почетени от Израел след войната като „Праведни сред нациите“.
Близо 1700 евреи успяват да оцелеят през войната, скрити в Берлин, а между 20 и 30 хиляди германци не-евреи им помагат по един или друг начин. Те са много по-малко от евреите, които получават помощ във Варшава през същия период. Както видяхме, във Варшава се крият 28 хиляди, от които 11 500 оцеляват по време на войната. Още 90 хиляди поляци не-евреи рискуват живота си, за да им помагат.
Факт е, че във Варшава през войната оцеляват почти седем пъти повече евреи, подпомогнати от не-евреи, отколкото в Берлин. А Берлин е три пъти по-голям от полската столица, макар в началото на войната там да има по-малко евреи (около 80 хиляди), отколкото във Варшава (350 хиляди). Макар да има редица възможни обяснения на това неравенство, най-убедителното е, че германското население като цяло има по-малко желание да поема рискове заради евреите. Както заключава един водещ учен: „Мнозина, вероятно по-голямата част от населението, до 1939 година, ако не и преди това, са убедени, че евреите оказват вредно влияние върху германското общество и че ще е по-добре, ако те си тръгнат или бъдат принудени да напуснат страната възможно най-скоро“. Това не значи, разбира се, че повечето германци ще са доволни, ако евреите бъдат избити.
Обикновените германци имат най-различна информация за съдбата на депортираните евреи. Но макар подробностите за фабриките за убийства да не са широко разпространени, идеята, че нещо лошо се случва с евреите на изток, е повсеместна. Все пак, както вече видяхме, в много свои речи Хитлер открито говори за изпълнението на неговото „пророчество“ за изтреблението на евреите в случай на „световна война“. В този контекст повечето германци не се тревожат толкова за евреите, а по-скоро за собствената си съдба, ако войната не свърши по план. В доклад на СД за Франкония в Южна Германия от декември 1942 година се казва: „Най-силни причини за безпокойство сред енориашите и селското население засега са новините от Русия, в които се говори за разстрели и изтребление на евреите. Те често създават силна тревога, грижи и притеснения в тези части на населението. Според широко разпространеното сред селското население мнение, не е сигурно, че ще спечелим войната, и ако евреите се върнат в Германия, те ще си отмъстят жестоко.“
Чарлз Бликер Колзат, етнически германец, който живее във Вартегау в Полша, лично чува хората да изразяват този страх. Чичо му разбира какво се случва в Аушвиц и предупреждава: „Ако светът разбере какво се случва там, с нас е свършено“. Бликер Колзат пита майка си: „Мамо, както има предвид чичо Вили?“. И тя отвръща: „Трудно ми е да ти обясня и няма нужда да знаеш“. Той си спомня и друго: „Смятахме, че [Аушвиц] е много строг затвор или нещо подобно, където хората получават мизерни порции храна и може би дори с тях се държат лошо, като например да им крещят — не да ги бият, — но все пак получават храна и трябва да работят усърдно. Така смятахме. Мислехме, че са наказани със строг затвор. Нямахме достатъчно въображение, за да си представим какво се крие зад кулисите“.